тресеше от мощните им удари. От един отвор в каменната стена се изливаше река от разтопен метал, лъхащ на сяра, която преминаваше през елмазен шлюз и оттам тръгваше по канали, жлебове и улеи, за да стигне до редица форми, където се охлаждаше в облак от зловонен дим. Огромни режещи машини и валяци нарязваха, валцуваха и пресоваха дебелото цял пръст желязо, сякаш беше хартия, после чудовищните чукове се стоварваха отгоре му с такава сила, че наредените един върху друг няколко пласта се сливаха и образуваха плътен лист с необичайна здравина.
Ако Йорек Бирнисон можеше да види този цех, може би щеше да признае, че тези хора разбираха нещо от обработка на металите. Госпожа Колтър само гледаше и се изумяваше. Беше невъзможно да чуеш каквото и да е в този шум и никой дори не се опитваше да заговори. Лорд Азриел направи знак на малката групичка да го последва по един решетъчен мост, висящ над още по-дълбока бездна, където миньори с кирки и лопати къртеха лъскавия метал от скалата.
От моста навлязоха в каменен коридор с увиснали блещукащи сталактити със странни цветове. Ударите и скърцането постепенно утихнаха. Госпожа Колтър усети свеж полъх върху сгорещеното си лице. Лъчистите кристали не бяха поставени в ниши, нито монтирани в колони, а бяха пръснати на пода. Нямаше пламтящи факли, които да усилват жегата, и хората отново започнаха да усещат студа, а не след дълго внезапно се озоваха на чист въздух.
Тук част от планината беше изсечена и се образуваше площадка с големината на казармен плац. В отдалечения й край се виждаха огромни железни врати в самата планина, някои от тях отворени, други затворени. От една такава врата няколко мъже изкарваха нещо, покрито с брезент.
— Какво е това? — попита госпожа Колтър.
— Мислелетът — отвърна африканският крал.
Жената нямаше представа какво би могло да значи това и зачака нетърпеливо да вдигнат брезента.
Беше застанала близо до крал Огунве, сякаш търсеше защита.
— Какво представлява това нещо и за какво служи? — продължи да пита тя.
— Сега ще видим.
Устройството приличаше на тренажор или на кабина на гироптер. Под стъкления покрив беше разположена седалка с множество лостчета и ръчки отпред. Имаше шест гъвкави крака, съединени под различен ъгъл с корпуса, така че съоръжението изглеждаше мощно и едновременно с това — тромаво. Самият корпус се състоеше от хиляди тръбички, цилиндри, бутала, кабели, клапани и лагери. Беше трудно да се каже кое е тялото и кое — двигателят, защото всичко беше слабо осветено отзад и тънеше в сянка.
Лорд Роке полетя със сокола си направо към машината и закръжи отгоре, като я оглеждаше от всички страни. Лорд Азриел и ангелът разговаряха с механиците, а двама души се качиха в кабината. Единият държеше бележник, другият — сноп кабели.
Госпожа Колтър гледаше машината с жадно любопитство и се опитваше да запомни всеки детайл, да си създаде представа за цялостното й действие. Лорд Азриел се качи в кабината, закопча кожените колани около кръста и раменете си и нагласи шлема на главата си. Демонът му, снежният леопард, скочи зад него. Механикът извика нещо, лорд Азриел му отговори, после хората се изтеглиха към вратата.
Мислелетът се задвижи, но по някакъв съвсем необясним начин — леко потрепери, после се разтърси, сякаш черпеше неизвестна енергия от шестте членести крака. Госпожа Колтър гледаше с недоумение, после видя какво става — различни части на апарата се завъртаха и се разгръщаха към тъмното небе. Лорд Азриел движеше лостовете, проверяваше скалите, нагласяше уредите. И изведнъж мислелетът изчезна.
По някакъв неведом начин той беше излетял светкавично във въздуха и сега кръжеше над главите на хората и бавно завиваше наляво. Не се чуваше шум на двигател, не беше ясно и как преодолява земното притегляне — мислелетът просто си висеше във въздуха.
— Слушайте! — възкликна крал Огунве. — На юг! Госпожа Колтър обърна глава нататък и се напрегна да чуе. Високо в планината виеше вятър, а откъм цеха долиташе дълбок тътен на чукове и преси, от който земята трепереше. Чуваха се и гласове, но те изведнъж стихнаха като по команда, а лампите угаснаха. И тогава в тишината се чу далечното бръмчене на гироптер.
— Кои са? — тихо попита тя.
— Примамка — отвърна кралят. — Мои пилоти, които трябва да примамят врага да ги последва. Вижте!
Госпожа Колтър се взря в беззвездния мрак. Над главите им мислелетът висеше като закован и дори силният вятър не го помръдваше. Кабината не беше осветена и лорд Азриел беше напълно невидим.
Тогава ниско в небето се появиха светлини, а звукът на моторите се усили дотолкова, че се чуваше съвсем отчетливо. Показаха се шест гироптера, единият, от които явно беше в беда, защото след него се влачеше тъмна диря, пък и летеше по-ниско от останалите. Всички те се движеха по посока на планината, но личеше, че нямат намерение да кацат.
По петите ги преследваше пъстра сбирщина от летателни апарати. Не беше лесно да се каже какво точно представляват, но госпожа Колтър различи тежък гироптер от някакъв непознат вид, два апарата с прави крила, огромна птица, която се движеше плавно и мощно с двама въоръжени ездачи на гърба, и трима или четирима ангели.
— Щурмови отряд — поясни крал Огунве.
Разстоянието между двете групи се скъсяваше. От единия апарат с правите крила блесна огнена черта, последвана секунда-две по, късно от силен трясък. Ала снарядът така и не достигна до целта повредения гироптер, защото в мига, в който се видя светлината, и още преди да се е чул трясъкът, откъм мислелета избухна огън и снарядът се взриви във въздуха.
Госпожа Колтър още не беше осъзнала какво става, когато в небето се разрази битка. Погледът не можеше да проследи хода й, защото движението на летателните апарати беше твърде стремително, а наоколо цареше мрак, ала планината се озари от серия безшумни експлозии, съпроводени единствено от кратко съскане като от изпусната за миг пара. По някакъв необясним начин всяка от мълниите улучваше различен нападател — гироптерът и самолетите избухнаха в пламъци и се взривиха, а гигантската птица нададе крясък, сякаш се раздра покровът на планината, и се сгромоляса върху далечните скали долу. Колкото до ангелите, те просто изчезнаха като блещукащо облаче — милиарди частици, които потрепваха и избледняваха, докато накрая угаснаха като замиращи фойерверки.
После настъпи тишина. Вятърът отнесе надалеч звука на моторите, а гироптерите се скриха зад хребета. Никой не продумваше. Пламъците осветяваха отдолу мислелета, който все още висеше във въздуха. Разрушението в редиците на нападателите беше толкова пълно, че дори госпожа Колтър, която беше виждала какви ли не потресаващи неща, беше потресена. Тя вдигна поглед към мислелета, който проблесна в небето и само след миг вече беше на земята.
Крал Огунве се хвърли към него, същото направиха и останалите командири и механиците. Госпожа Колтър остана на мястото си, все още изумена от възможностите на този невиждан апарат.
— Защо ни го показва? — прошепна демонът й.
— Сигурно защото не може да прочете мислите ни — тихо отвърна тя.
И двамата мислеха за онзи миг в елмазената кула, когато ги осени блестящата идея — да предложат на лорд Азриел да идат в Дисциплинарния съд на Консисторията и да шпионират за него. Тя познаваше всички лостчета на властта и знаеше как да ги използва. Отначало щеше да й е трудно да убеди онези хора в добрите си намерения, но не беше невъзможно. Сега, когато жилоногите бяха останали с Уил и Лира, Азриел със сигурност не би устоял на едно такова предложение.
Но в този миг, докато гледаха странната машина, нова мисъл ги порази с още по-голяма сила. Тя притисна до гърдите си златистата маймунка. Сърцето й ликуваше.
— Азриел! — невинно се обади тя. — Мога ли да видя как работи машината?
Лордът погледна надолу разсеяно и нетърпеливо, но в изражението му се долавяше и удовлетворение. Беше възхитен от мислелета, това се виждаше ясно. Едва ли би устоял на изкушението да й го покаже.
Крал Огунве се отдръпна. Лорд Азриел протегна ръка и издърпа госпожа Колтър в кабината, помогна й да се настани и я загледа, докато тя се озърташе.
— Как работи това нещо? Какво го задвижва?
— Мислите ти — отвърна той. — Оттук иде и името му. Ако пожелаеш да върви напред, той тръгва
