Тя полира обратната страна със същото усърдие като предната, докато повърхността стана гладка и лъскава като огледало.

А когато погледна през нея…

Нищо особено. Виждаше се ясно, но образът беше двоен, а левият и десният бяха леко разместени един спрямо друг.

Мери се запита какво ли ще стане, ако погледне през две пластини, поставени една върху друга.

Извади сгъваемия нож и се опита да прокара черта през средата, за да разчупи пластината на две. Наложи се да повтори многократно опита, като неведнъж остреше ножа на един гладък камък. Най-сетне се получи отчетлива линия. Тя постави отдолу тънка пръчка и рязко натисна двете страни на пластината — беше виждала стъкларите да го правят. Методът сполучи и сега държеше в ръце две пластини.

Постави една върху друга и погледна през тях. Кехлибареният цвят беше станал по-наситен и като фотографски филтър подчертаваше някои цветове и приглушаваше други, което донякъде променяше картината. Най-интересното беше, че вече не се виждаше двойно, но от Сенките нямаше и следа.

Мери раздели двете пластини и се изуми от новата промяна. Когато ги постави на около педя разстояние една от друга, нещо любопитно се случи — кехлибареният цвят изчезна и всичко доби нормалните си багри, но по-ярки и по-искрящи.

В този миг се появи Атал, която беше дошла да погледне.

— Сега видя ли зрафа? — попита тя.

— Не, но виждам други неща — отвърна Мери и се опита да й ги покаже.

Атал прояви известен интерес, но по-скоро от учтивост, а не с чувството, че е станала свидетел на откритие, каквото изпитваше Мери. Много скоро залифата се умори да гледа през лаковите пластини и седна на тревата да почисти колелата си. Понякога мулефите си помагаха при чистенето на ноктите, но това беше no-скоро вид социално общуване, и Атал веднъж или два пъти беше търсила помощта на Мери. Тя на свой ред позволяваше на приятелката си да я среше. Харесваше й усещането, когато мекият хобот вдигаше и пускаше косата й и докосваше и масажираше кожата на главата й.

Сега Мери усети, че Атал е настроена точно на тази вълна, остави пластините и плъзна пръсти по изумително гладките и хлъзгави нокти на приятелката си.

Залифата беше доволна и умиротворена от тази близост, доволна беше и самата Мери. Атал беше млада и неомъжена, а в групата нямаше млади мъже, затова трябваше да си потърси някой залиф от друга група. Ала контактите никак не бяха лесни и понякога Мери усещаше, че приятелката й се притеснява за бъдещето.

Когато ноктите на залифата бяха почистени, тя се качи на колелата и тръгна да помага да приготвят вечерята. Мери се върна към пластините и почти в същия миг направи откритие.

Бе поставила двете парчета лак на една педя разстояние, разчитайки да види същата ярка картина, но нещо се беше случило.

Когато погледна през тях, съзря рояк златни искрици, обгръщащи силуета на Атал. Те се виждаха само през едно малко късче от лака и Мери скоро разбра защо — там беше докоснала повърхността с пропитите си с масло пръсти.

— Атал! — извика тя. — Върни се, бързо!

Залифата се обърна и се насочи към нея.

— Дай ми малко от маслото — помоли Мери. — Колкото да намажа лака.

Атал с готовност й позволи да прокара пръсти по отворите на колелата и се загледа любопитно как приятелката й нанася тънък слой от сладкото прозрачно вещество върху една от пластините.

Мери притисна пластините една в друга, завъртя ги, за да разнесе маслото, и отново ги раздалечи на една педя разстояние.

Когато погледна през тях, всичко се беше променило. Вече виждаше Сенките. Ако беше присъствала в колежа „Джордан“, когато лорд Азриел прожектираше фотограмите си, направени с помощта на специалната емулсия, веднага щеше да познае ефекта. Накъдето и да погледнеше, виждаше злато, точно както й го беше описала Атал. Искрици светлина, които плаваха и кръжаха във въздуха, а понякога се движеха целеустремено в общ поток. Сред тях беше светът, който виждаше с невъоръжено око — тревата, реката, дърветата. Ала всеки път, когато погледнеше разумно същество, някой от мулефите, светлината се сгъстяваше и започваше да танцува. И, странно нещо, тя не само не правеше силуетите по-неясни, а дори ги изчистваше.

— Не знаех, че е толкова красиво — промълви Мери.

— Разбира се, че е красиво — отвърна приятелката й. — Странно е, като си представя, че ти не ги виждаш. Погледни това дете…

Тя посочи едно от малките деца, които играеха сред високата трева — то тичаше тромаво след скакалците, спираше внезапно, за да разгледа някоя тревичка, падаше, отново се изправяше и пак хукваше… Около него плаваше златиста мъгла, имаше я и над къщите, рибарските мрежи и вечерния огън. При децата тя беше по-плътна, но не много. Ала все пак при тях тя беше изпълнена с малките вихрушки на намеренията, които политаха, разпадаха се и се рееха наоколо, за да угаснат, когато се зараждаха нови.

Около майката златистите искрици бяха далеч по-ярки, а потоците, в които се движеха — по-ясно изразени и мощни. Тя приготвяше храна — ръсеше брашно върху един плосък камък и правеше тънки питки, като в същото време наблюдаваше детето. Сенките, които я обливаха, бяха самият материализиран образ на отговорността и майчината грижа.

— Значи най-сетне ги видя — каза Атал. — Е, сега трябва да дойдеш с мен.

Мери я погледна с недоумение. Тонът на Атал беше особен, сякаш искаше да каже: „Най-сетне си готова! Ние те чакахме. Сега всичко трябва да се промени.“

Появиха се и други мулефи — от хълма, от къщите, откъм реката. От нейната група, но и други, непознати, които поглеждаха любопитно към нея. Тропотът на колелата върху утъпканата земя беше силен и равномерен.

— Къде трябва да отида? — попита Мери. — И защо са дошли всички те?

— Не се тревожи — каза Атал. — Ела с мен, нищо лошо няма да ти сторим.

Тази среща като че беше планирана отдавна, защото всички знаеха къде да отидат и какво да правят. На края на селото имаше ниска могила с правилна форма, добре утъпкана, с широки полегати пътеки от двете страни, и тълпата — може би към петдесетина души — бързаше нататък. Във въздуха висеше димът от огньовете, на които се готвеше, а залязващото слънце позлатяваше всичко наоколо. Мери усети аромата на печена царевица и миризмата на самите мулефи — смесица от масло, нагрята плът и още нещо, което й напомняше за конюшня.

Атал я побутна към могилата.

— Какво става? — отново попита Мери. — Кажи ми!

— Не, не. Няма да съм аз. Сатамакс ще ти каже.

Мери не беше чувала името Сатамакс, а залифът, когото Атал посочи, й беше напълно непознат. Беше по-стар от всички останали. В основата на хобота му растяха безредно бели косми, а движенията му бяха сковани, сякаш страдаше от артрит. Другите мулефи го заобикаляха внимателно и Мери проумя защо, когато успя крадешком да хвърли поглед към него през лаковите пластини — облакът от сенчести частици около стария залиф беше толкова наситен и богат, че дори тя изпита неволно уважение, въпреки че не беше съвсем наясно какво означава това.

Когато Сатамакс беше готов да говори, тълпата постепенно утихна. Мери беше застанала близо до могилата, а Атал стоеше до нея като верен страж, но тя усещаше погледите на всички върху себе си и се чувстваше като нова ученичка в непознато училище.

Сатамакс заговори. Гласът му беше дълбок и богат, жестовете — сдържани и грациозни.

— Всички ние сме се събрали тук да приветстваме чужденката Мери. Онези от нас, които я познават, са й благодарни за всичко, което е направила, откакто е сред нас. Изчакахме, докато тя овладее достатъчно езика ни. С помощта на много от нас и особено на залифата Атал чужденката Мери вече ни разбира. Но имаше още едно нещо, което тя трябваше да разбере, и това е зрафът. Тя знаеше за него, но не можеше да го вижда като нас, докато не си направи уред, през който да гледа. Сега, когато успехът е налице, Мери е готова да научи повече за помощта, която трябва да ни окаже. Ела насам, Мери.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату