напред.
— Това не е отговор. Хайде, кажи ми. С какъв двигател работи? Как лети? Не виждам в него нищо аеродинамично. Но този пулт… Отвътре прилича на гироптер.
Той не устоя. Госпожа Колтър беше в ръцете му, защо тогава да не й каже? Хвана един кабел, на чийто край се виждаше кожен мундщук със следи от зъбите на демона му.
— Демонът ти трябва да стисне този мунщук — със зъби или с ръце е без значение. А ти трябва да си сложиш шлема. Между тях протича ток, а един усилвател го увеличава. Е, доста по-сложно е, отколкото ти го обяснявам, но машината се управлява лесно. Сложихме й пулт като на гироптерите, просто защото така сме свикнали, но след време той няма да е нужен. Естествено, само човек и демон могат да я управляват.
— Разбирам — кимна тя.
И го блъсна с все сила, изтласквайки го от кабината.
В същия миг нахлупи шлема на главата си, а златистата маймунка стисна мундщука. Жената посегна към лоста, с който в гироптерите се задвижваха крилата, и го дръпна към себе си. Мислелетът светкавично се устреми нагоре.
Това обаче не означаваше, че вече е овладяла управлението. Машината застина, наклонена на една страна, а тя затърси трескаво лостовете, с които да даде преден ход. За тези няколко секунди лорд Азриел направи три неща — скочи на крака, спря с жест крал Огунве, който се готвеше да даде заповед за стрелба на войниците си, и нареди на жилоногия:
— Лорд Роке, вървете с нея, моля ви.
Малкият шпионин тутакси излетя със синия си сокол и птицата се устреми право към отворената врата на кабината. Жената се озърташе, маймунката също, но ясно се видя, че никой от двамата не е забелязал дребната фигурка, която се прехвърли в кабината зад гърбовете им.
Миг по-късно мислелетът потегли, а соколът полетя надолу и кацна на ръката на лорд Азриел. След не повече от две секунди мислелетът вече се губеше в далечината.
Лорд Азриел гледаше след него с тъга и възхищение.
— Прав бяхте, ваше величество — каза той. — И трябваше да се вслушам в думите ви. Тя е майка на Лира. Трябваше да очаквам нещо подобно.
— Няма ли да я преследвате? — попита крал Огунве.
— Какво, и да унищожа такава чудесна машина? В никакъв случай!
— Накъде мислите, че ще тръгне? Да търси детето?
— Не, това ще стане по-късно. Тя не знае къде да я търси. Знам какво точно ще направи — ще отиде в Съда на Консисторията и ще им поднесе мислелета като доказателство за вярност, после ще започне да шпионира. Ще ги шпионира в наша полза. На нея никакво лицемерие не й е чуждо, но това ще бъде нещо ново. А когато разбере къде е момичето, ще тръгне да го търси и ние ще я последваме.
— А кога лорд Роке ще й се покаже?
— О, той ще пази присъствието си в тайна, за да бъде пълна изненадата, не мислите ли?
Двамата се разсмяха и тръгнаха обратно към цеха, където ги чакаше нов, усъвършенстван модел на мислелета.
17.
Масло и лак
Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде
Малоун правеше огледало. Не от суетност, тъй като не беше суетна, а защото искаше да провери едно свое хрумване. Искаше да опита да улови Сенките, а без апаратурата в лабораторията си трябваше да импровизира и да използва онова, което й беше подръка. В технологията на мулефите металът играеше много малка роля. Те изработваха изключителни неща от камък и дърво, от лико, раковини и рог, но медта и другите метали, които добиваха, бяха самородни и се намираха на слитъци в речния пясък. Те никога не се използваха за изработване на оръдия, а служеха no-скоро за украса. Например двойките, които встъпваха в брак, си разменяха пръстени от излъскана мед, които се закрепваха в основата на един от роговете им и изпълняваха ролята на венчални халки.
Ето защо мулефите бяха омагьосани от сгъваемия армейски нож, който беше най-ценното притежание на Мери.
Залифата Атал, най-добрата й приятелка тук, извика от изумление, когато един ден Мери разгъна ножа и й показа как действат всичките му приспособления. Едно от тях беше миниатюрна лупа, с (която тя прогори някаква шарка върху парче сухо дърво. Именно това я наведе на мисълта за Сенките.
По това време ловяха риба в реката, но водата беше спаднала и рибата можеше да се крие къде ли не. Те оставиха мрежата във водата и седнаха на тревистия бряг да поговорят. Тъкмо тогава Мери видя сухото дърво, чиято бяла повърхност беше гладка и лъскава. Тя прогори шарката — обикновена маргаритка, което предизвика неописуем възторг у Атал. Но когато тънката струйка дим отлетя от мястото, където беше насочила слънчевите лъчи, внезапно й хрумна мисълта: ако това дърво се превърне във вкаменлост и някой учен го намери след десетина милиона години, около него все още ще има Сенки, защото е вложен човешки труд.
Тя се потопи в ленив унес, от който я извади гласът на Атал:
— За какво си мечтаеш?
Мери се опита да й разкаже за работата си, за изследванията и лабораторията, за откриването на сенчестите частици, за фантастичното откровение, че са разумни — и споменът я връхлетя с такава сила, че й се прииска до болка отново да бъде сред уредите в лабораторията си.
Не очакваше, че Атал ще разбере нещо от обясненията й, най-вече заради слабото познаване на езика им, но и заради убеждението, че мулефите са прекалено практични, прекалено обвързани с всекидневието, пък и много от казаното беше чиста математика. Ала Атал я изненада.
— Да — каза тя. — Знам за какво говориш. Ние му казваме… Думата, която употреби, на техния език означаваше светлина.
— Светлина? — повтори Мери.
— Не, не светлина — отвърна Атал и повтори думата по-бавно, за да може тя да схване разликата. — Нещо като светлината върху водата, когато има малки вълнички по залез, и пламти… наричаме я така, но това е наподобяване.
Мери вече знаеше, че наподобяване е тяхната дума за метафора, и попита:
— Значи не е точно светлина, но вие я виждате и ви прилича на светлината върху водата по залез?
— Да. Всички мулефи я имат. Ти също. Така разбрахме, че си като нас, а не като тревопасните. Те я нямат. Ти изглеждаш толкова странна и ужасяваща, но си като нас, защото имаш…
И отново последва думата, която Мери не можеше да повтори нещо като зраф или зарф, придружено с едва доловимо движение на хобота наляво.
Вълнението й беше неописуемо, но трябваше да се овладее, за да намери точните думи.
— Какво знаете за нея? Откъде идва?
— От нас. И от маслото — отвърна Атал.
Мери знаеше, че става дума за маслото в шушулките.
— От вас ли?
— Когато пораснем. Но без дърветата тя отново ще изчезне. А с колелата и маслото остава при нас.
Когато пораснем… Мери отново трябваше да сдържа чувствата си. Това беше едно от нещата, които вече знаеше за Сенките — че децата и възрастните реагираха на тях по различен начин или събуждаха различен вид сенчеста активност. Не беше ли й казала Лира, че учените от нейния свят са открили нещо подобно за Праха, както се наричаха там Сенките? Ето още едно потвърждение!
