окраската му не отстъпваше на тяхната. Тя вдигна ръка и Панталеймон кацна на дланта й. Прозрачните му крила трептяха.
— Мислиш ли, че можем да спим спокойно, когато са около нас? — попита Уил.
— Да. Много са свирепи, но мисля, че са честни.
Те се върнаха при скалата и Уил заяви:
— Мисля да поспя. Ще тръгнем сутринта.
Кавалерът кимна, а Уил се сви на кълбо и тутакси заспа.
Лира седна до него, а Панталеймон се сгуши в скута й, топъл и мъркащ. Какъв късмет, че Уил можеше да спи, докато тя е будна и бди над него! Той наистина не знаеше що е страх и Лира му се възхищаваше безкрайно. Уил обаче не умееше да лъже, да мами и да заблуждава, а за нея това беше най-естественото нещо на света, също като дишането. При тази мисъл се почувства добра и доблестна, защото го правеше не за себе си, а за него.
Искаше й се още веднъж да погледне алетиометъра, но за своя изненада усети, че е уморена, сякаш беше будувала през цялото това време. Тя легна до Уил и затвори очи с намерението само малко да подремне — поне така си мислеше, преди да потъне в дълбок сън.
14.
Знаеш какво да питаш
Трудът без радост е каторга. Трудът без болка е каторга. Болка без труд е каторга. Радост без труд е каторга.
Уил и Лира спаха цялата нощ и се събудиха, когато слънчевите лъчи докоснаха клепачите им. Отвориха очи почти едновременно, с една и съща мисъл, ала когато се огледаха, кавалерът Тиалис спокойно стоеше на стража недалеч.
— Силите на Съда на Консисторията са се изтеглили — уведоми ги той. — Госпожа Колтър е в ръцете на крал Огунве и на път към лорд Азриел.
— Откъде знаете? — попита Уил и вдървено се изправи. — Да не сте били оттатък?
— Не. Говорихме си по магнитния резонатор. Предадох разговора ни — обърна се той към Лира — на моя командир лорд Роке и той се съгласи, че трябва да потърсим заедно с вас мечока, а когато го намерим, да ви отведем в крепостта. Така че сега сме съюзници и ще направим всичко възможно да ви помогнем.
— Хубаво — съгласи се Уил. — Да хапнем тогава. Вие ядете ли нашата храна?
— Да, благодаря — кимна дамата.
Уил извади последните сушени праскови и коравата ръжена пита — всичко, което му беше останало — и раздели храната. Разбира се, жилоногите си взеха съвсем малко.
— А за водата — в този свят изглежда не се намира такава — каза Уил. — Ще трябва да почакаме, докато се върнем оттатък.
— Тогава не е зле да побързаме — обади се Лира. Най-напред обаче тя извади алетиометъра. Виждаше го ясно, не като вечерта, но пръстите й бяха вдървени и непохватни от съня. Въпросът й беше дали в долината все още се таи някаква опасност.
Не, гласеше отговорът. Всички войници си бяха отишли, а селяните бяха по домовете си. Можеха да тръгват.
Прозорецът изглеждаше странно сред ослепителния блясък на пустинята — върху потъналата в сянка гъста зеленина отвъд се очертаваше светъл квадрат и храстът приличаше на увиснала във въздуха картина. Жилоногите искаха да го погледнат и бяха изумени, че не могат да го видят от мястото си, а само под определен ъгъл тогава той изскачаше ненадейно пред погледа.
— Щом минем оттатък, ще трябва да го затворя — каза Уил.
Лира се опита да събере краищата, но дори не успя да ги напипа. Не успяха и жилоногите, независимо че ръцете им бяха далеч по-фини. Само Уил можа да напипа ръбовете и ги събра бързо и чисто.
— Колко светове можеш да отвориш с този нож? — попита Тиалис.
— Колкото съществуват — отвърна Уил. — Никой не е имал достатъчно време да провери.
Той метна раницата на гръб и ги поведе по горската пътека. Водните кончета се радваха на свежия влажен въздух и се стрелкаха като тънички игли през слънчевите лъчи. Дърветата вече не се люшкаха така силно, а въздухът беше спокоен и прохладен. На този фон още по-зловещо изглеждаше разкривеният скелет на гироптера, увиснал сред клоните, с тялото на африканския пилот, което се крепеше само на коланите, а по-нататък се виждаха овъглените останки на цепелина — почернели парцали, рейки и тръби, строшено стъкло и трупове. Трима овъглени до черно мъже с разкривени, сгърчени крайници, протегнати нагоре, сякаш все още готови за бой.
И това бяха само онези, които бяха паднали близо до пътеката. Имаше и други — горе на скалата и по- надолу сред дърветата. Потресени и притихнали, двете деца пристъпваха плахо сред кървавата касапница, докато жилоногите, свикнали на битки, се оглеждаха по-спокойно и се опитваха да определят загубите на коя страна са по-големи.
Когато стигнаха горния край на долината, където дърветата се разреждаха и започваха водопадите, всички спряха и пиха жадно от леденостудената вода.
— Надявам се всичко да е наред с онова момиченце — каза Уил. — Ако тя не те беше събудила, никога нямаше да се измъкнем. Ходила е специално при някакъв мъдрец, за да вземе праха.
— Добре е — увери го Лира. — Питах алетиометъра снощи. Само дето ни мисли за дяволи и се бои от нас. Сигурно й се иска никога да не се е забърквала с нас, но иначе всичко е наред.
След като напълниха манерката, те поеха по широкото плато по посока на хребета, където според алетиометъра трябваше да търсят Йорек.
Следващия ден прекараха в път — истинско изпитание за Лира, чиито мускули бяха отслабнали и омекнали от дългото бездействие. Но тя би предпочела по-скоро дай отрежат езика, отколкото да си признае, затова куцукаше със стиснати устни до Уил и мълчеше. Едва когато спряха да починат по обяд и се отпуснаха на земята, си позволи да изохка тихичко, и то когато Уил се беше отдалечил, за да се облекчи.
— Почини си — нареди й лейди Салмакия. — Няма нищо срамно в това да си уморена.
— Не искам да разочаровам Уил! Той ще си помисли, че съм слаба и само съм му в тежест!
— Това е последното, което би си помислил.
— Как не! — озъби се Лира. — Вие го познавате точно толкова, колкото и мен!
— Затова пък познавам нахалството, а ти ми показваш точно това! — скастри я малката дама. — Казах ти да почиваш. Пести си силите за из път.
Лира кипна, но блестящите шпори на жената й напомниха да си държи езика зад зъбите.
В това време кавалерът отваряше капака на магнитния резонатор. Любопитството надделя над яда и Лира се приближи да погледне. Уредът приличаше на къс молив от матов сивкаво-черен камък върху дървена поставка. Тиалис плъзна по края му мъничък лък, наподобяващ тези на цигулките, и започна да натиска с пръсти повърхността в различни точки. Не се виждаха никакви знаци или деления, така че докосванията изглеждаха случайни, но от напрегнатото му изражение и ловкостта на движенията му Лира заключи, че процесът изисква немалък опит и съсредоточаване, както беше при тълкуването на алетиометъра.
След няколко минути кавалерът остави лъка и си сложи чифт слушалки. Наушниците не бяха по-големи от нокътя на кутрето й. Той омота краищата на двата проводника около малки щифтчета от двете страни на камъка и започна да върти щифтчетата, като по този начин очевидно регулираше напрежението между двата проводника. Изглежда така се осъществяваше приемането на съобщенията.
— Как действа това нещо? — попита Лира, когато той приключи. Тиалис я погледна внимателно, сякаш да прецени дали наистина се интересува, и обясни:
