— Трябва и двамата да отидем — възрази Ама. — Ти не знаеш как да я събудиш, а аз знам, освен това познавам пещерата по-добре от теб.
Лицето й беше изпълнено с решимост, устните й — упорито свити, юмруците — стиснати. Демонът й гущер ненадейно се сдоби с кожесто ветрило и бавно го разпери около врата си.
— Е, какво пък… — съгласи се Уил неохотно. — Но трябва да се промъкнем бързо и тихо, а ти ще правиш каквото ти кажа, ясно ли е?
Тя кимна и се потупа още веднъж по джоба, за да се увери, че лекарството е на мястото си.
Уил изряза малко прозорче ниско над земята, надникна през него и бързо го уголеми, после се шмугна на четири крака оттатък. Ама го последва и само след десет секунди прозорецът беше затворен.
Те се спотаиха зад един голям камък. Балтамос застина до тях в облика на птица. Трябваха им няколко секунди, докато свикнат с мрака след обляната в лунна светлина пустош на другия свят. Вътре в пещерата беше доста по-тъмно и по-шумно. Най-силно се чуваше шумът на вятъра, но имаше и още нещо. Отвън долиташе ревът на цепелин, при това не много отдалеч.
Стиснал ножа в ръка, Уил предпазливо се изправи и се огледа.
Ама последва примера му. Демонът й, превърнат в бухал, се озърташе зорко. Лира обаче не беше в тази част на пещерата.
Уил надникна иззад скалата и отправи поглед към входа, където госпожа Колтър и демонът й спяха дълбоко.
Сърцето му замря. Лира беше там, потънала в дълбок сън редом с госпожа Колтър. В тъмното очертанията им се сливаха. Нищо чудно, че не я беше забелязал веднага.
Уил докосна ръката на Ама и посочи нататък.
— Трябва да сме много внимателни — прошепна той.
Отвън ставаше нещо. Ревът на цепелините вече беше много по-силен от вятъра в дърветата, а през клоните проблясваха светлини. Колкото по-бързо измъкнеха Лира, толкова по-добре. А това означаваше да се доберат до нея, преди госпожа Колтър да се е събудила, да отворят прозорец и да я измъкнат навън.
Уил шепнешком обясни плана си на Ама. Тя кимна.
В мига, в който се надигна, за да хукне нататък, жената се събуди.
Тя се размърда и каза нещо на маймунката, която тутакси скочи на крака. Уил видя силуета й да се прокрадва към входа на пещерата, а после и госпожа Колтър седна и заслони очи срещу нахлуващата отвън светлина.
Уил стискаше здраво китката на Ама. Госпожа Колтър бързо се изправи. Беше облечена, пъргава и нащрек, сякаш изобщо не беше спала. Двамата с демона й се спотаиха на входа на пещерата, като се ослушваха внимателно. Светлините от цепелините се мятаха във всички посоки, моторите ревяха, мъжки гласове крещяха заповеди. Беше ясно, че трябва да се бърза.
Уил стисна ръката на Ама и хукна към Лира, приведен ниско, за да не се спъне в някой камък на пода.
Миг по-късно вече беше до Лира, която спеше дълбоко с увития около врата й Панталеймон. Вдигна ножа и заопипва с него въздуха. Само след секунда щеше да отвори прозореца и да измъкне момичето на сигурно място…
Нещо го накара да вдигне поглед. Над него се бе надвесила госпожа Колтър. Отблясъците от въздуха се отразяваха във влажните стени и озаряваха лицето й. За един кратък миг му се стори, че това не беше нейното лице, а чертите на майка му, която го гледаше с укор. Сърцето му се сви от жалост. Той натисна с ножа, по мисълта му не следваше пътя на острието. Със зловещо пращене кинжалът се строши на парчета, които се посипаха по пода.
Вече нямаше нож.
Пътят отвъд беше затворен.
— Събуди я! — извика той на Ама. — Бързо!
И се изправи, готов за бой. Най-напред щеше да удуши противната маймунка. Напрегна се, за да посрещне скока й. Усети, че още стиска дръжката на ножа. Е, поне можеше да го използва, за да нанася удари с него.
Ала нападение не последва. Госпожа Колтър се поотмести, колкото да се види пистолетът в ръката й. Лъч светлина падна върху двете момичета. Ама ръсеше от прашеца върху горната устна на Лира, изчакваше я да поеме дъх и използваше опашката на демона си като четчица, за да й помогне да вдиша билките.
Отвън шумът като че се промени — сега към рева на цепелина се прибавяше още нещо. Звучеше познато, също като бръмчене хеликоптер, после този шум се умножи, светлините станаха по-ярки и дърветата отвън се озариха в яркозелено.
Госпожа Колтър се обърна да погледне, но прекалено светкавично, за да успее Уил да скочи и да й отнеме пистолета. Колкото до демона маймуна, той не откъсваше от момчето немигащия си поглед, готов всеки миг да се нахвърли върху него.
Лира се раздвижи и проговори нещо. Уил се наведе над нея и стисна ръката й, а демонът на Ама лекичко разтърсваше Панталеймон, повдигаше главата му и тихичко му шепнеше нещо.
Отвън се чуха викове и право от небето падна човек, който се сгромоляса със зловещ трясък на не повече от пет метра от входа на пещерата. Госпожа Колтър не трепна, само го погледна спокойно и отново се обърна към Уил. Секунда по-късно някъде отгоре долетя пукот на пушка, последван от яростна престрелка. В небето избухнаха взривове, засъскаха пламъци, затрещя картечен огън.
Лира се мъчеше да се събуди, поемаше дълбоко дъх, въздишаше и стенеше, повдигаше се на лакът и пак падаше назад, а Панталеймон се протягаше, прозяваше се и се зъбеше на другия демон, но отслабналите мускули отказваха да му служат и той тромаво се поваляше на една страна.
В това време Уил трескаво търсеше по пода на пещерата парчетата от счупения нож. Нямаше време да мисли как се е случило, нито дали може да се поправи. Той беше Пазител на кинжала и трябваше да събере всичко на едно място. Вдигаше от пода късчетата и ги пускаше в ножницата, а всеки нерв от тялото му усещаше по-силно от всякога липсата на отрязаните пръсти. Парчетата метал блестяха на светлината, всичко седем на брой, а най-малкото беше самото връхче. Уил ги събра до едно, после се обърна и се опита да разбере какво става навън.
Някъде над върховете на дърветата цепелините висяха почти неподвижно, а от тях по въжета се спускаха мъже, но вятърът пречеше на пилотите да задържат балоните на едно място. В това време над скалата се появиха първите гироптери. Можеха да кацат само един по един, после африканските стрелци трябваше да се спуснат надолу по скалата. Един от тях беше свален със сполучлив изстрел откъм цепелините.
В мига, в който Уил погледна нататък, и двете страни вече бяха свалили свои части на земята. Някои от войниците бяха убити още преди да стъпят на скалата, още няколко бяха ранени и лежаха върху камъните или сред дърветата. Никой не беше успял да стигне до пещерата и все още госпожа Колтър владееше положението там.
— Какво ще правите? — попита Уил, надвиквайки шума.
— Ще ви задържа в плен.
— Какво, за заложници? Защо смятате, че това ще им направи някакво впечатление? Те искат да ни избият всичките!
— Една от страните — със сигурност, но за другата не съм убедена. Да се надяваме, че африканците ще победят.
Гласът й прозвуча доста жизнерадостно, а и видът й беше твърде бодър.
— Май си счупи ножа — подхвърли тя.
— Не съм. На мен ми трябваше цял, за да преминем оттатък. Вие го счупихте.
— Уил? — долетя гласът на Лира. — Уил ли говори?
— Лира! — бързо се извърна той и коленичи до нея.
Ама й помогна да седне.
— Какво става? — попита Лира. — Къде сме? Ох, Уил, сънувах един сън…
— В една пещера сме. Не прави резки движения, ще ти стане лошо. Внимателно, най-напред ела на себе си. Спала си дни наред.
Клепачите все още й тежаха, а устата й непрекъснато се разтваряше в дълги прозявки и Уил й помогна
