сърцето. Имаше ли изобщо някакъв начин да стигне до спящото момиче? Тя се приближи до скалата, където жената й беше наредила да оставя храната. Сложи всичко на земята, но не си тръгна, а продължи още малко нагоре, подмина пещерата и гъстите рододендрони и се добра до мястото, където гората оредяваше и започваха дъгите.
Там двамата с демона й обичаха да си играят — изкатерваха се по издатините на скалите, заобикаляха малките бяло-зелени водопади и водовъртежите и минаваха през обагрените във всички цветове на дъгата ситни водни пръски, докато косата и клепачите й и неговото катериче кожухче се покриеха с дребни капчици. Целта беше да стигнеш догоре, без да си избършеш очите, напук на изкушението, и скоро слънчевата светлина се разделяше на червено, жълто, зелено, синьо и всички останали цветове между тях, но тя не биваше да посяга към очите си, иначе щеше да загуби играта.
Демонът й Куланг скочи на скалата в подножието на най-високо разположеното водопадче и Ама знаеше, че той ей сега ще се обърне, за да провери дали няма да се опита да избърше влагата от лицето си.
Той обаче не го направи, а спря като закован и се загледа напред.
Ама си избърса очите — слисването на демона й беше сложило край на играта. Тя направи крачка, за да надникне над върха на скалата — и застина. Над нея се извисяваше създание, каквото не беше виждала дотогава — мечка, но огромна и страшна, четири пъти по-голяма от кафявите мечки в гората, с козина като слонова кост, черен нос и очи и дълги като кинжали нокти. Само на крачка от нея. Тя виждаше всяко косъмче на главата й.
— Кой е там? — попита момчешки глас.
Ама не разбираше думите, но смисълът на въпроса беше достатъчно ясен.
След миг до мечката изникна и самото момче — на вид доста диво, със свиреп поглед и издадена долна челюст. А тази птица до него, дали беше демонът му или нещо друго? Толкова странна птица, не приличаше на никоя друга! Тя полетя към Куланг и заговори:
— Приятели. Няма да ви причиним зло.
Голямата бяла мечка не беше помръднала.
— Ела насам — каза момчето и отново демонът й преведе думите му.
Без да сваля от мечока поглед, изпълнен с благоговеен ужас, Ама се изкатери до водопада и застана смутено на скалата. Куланг се превърна в пеперуда и за миг кацна на бузата й, после изпърха до другия демон, който се беше настанил върху ръката на момчето.
— Уил — представи се момчето, посочвайки към гърдите си.
— Ама — отвърна тя.
Сега можеше да го разгледа по-добре и се уплаши от него почти толкова, колкото и от мечката. На ръката му видя ужасна рана два от пръстите му липсваха. Почти й призля.
Мечокът нагази в пенливия поток и легна във водата, сякаш да се разхлади. Демонът на момчето се вдигна във въздуха и заедно с Куланг полетя сред дъгите. Не след дълго двамата вече се разбираха добре.
И какво се оказа — че те търсят точно тази пещера със спящото момиче!
— Аз знам къде е тя! — извика Ама. — Държи я заспала една жена, която казва, че й е майка, но може ли една майка да е толкова жестока? Тя я кара да пие нещо, от което да спи непробудно, но аз имам билки, които могат да я събудят, само да се добера до нея!
Уил поклати глава и зачака Балтамос да преведе. Трябваше им повече от минута.
— Йорек! — викна той и мечокът се измъкна от потока, като се облизваше. Току-що беше погълнал една риба. — Йорек, това момиче казва, че знае къде е Лира. Ще отидем двамата да погледнем, а ти пази тук.
Йорек Бирнисон, застанал на четири крака в потока, кимна. Уил скри раницата си и запаса ножа, преди да се спусне под дъгите след Ама. Трябваше час по час да бърше очите си, за да види къде стъпва. Мъглата, която изпълваше въздуха, беше ледена.
Когато стигнаха подножието на скалите с водопадите, Ама му направи знак, че трябва да вървят предпазливо и да не вдигат шум. Той тръгна след нея надолу между покритите с мъх скали и напуканите дънери на боровете, където танцуваха яркозелени слънчеви зайчета и шушнеха милиони невидими насекоми. Докато слизаха, светлината продължаваше да ги следва, а над главите им високите дървета протягаха върхове към яркосиньото небе.
По някое време Ама спря. Уил се шмугна зад масивния ствол на един кедър и погледна нататък, накъдето му сочеше момичето. През гъстите листа и преплетени клони зърна издигащата се отдясно скала, а малко над нея…
— Госпожа Колтър! — прошепна той. Сърцето му биеше учестено. Жената изникна иззад скалата, изтръска гъстия сноп клонки, който държеше, и изтупа длани. Пода ли беше мела? Ръкавите й бяха навити, а косата й беше вързана с шалче. Уил никога не си бе представял, че може да изглежда като обикновена домакиня.
Но тогава трепна златист проблясък — появи се онази злобна маймунка и скочи на рамото на жената. Сякаш почувствали нещо нередно, двамата се огледаха и госпожа Колтър изведнъж изгуби вида си на домакиня.
Ама бързо зашепна, че се бои от демона маймунка, защото обичал да къса крилата на живи прилепи.
— Има ли още някой с нея? — попита Уил. — Войници или нещо такова?
Ама не знаеше. Никога не беше виждала войници, но хората говореха за някакви странни и зловещи мъже, които бродели из планината нощем, може би призраци… Ала в планините открай време имаше призраци, всеки го знаеше. Може пък да нямаха нищо общо с жената.
Какво пък, щом Лира беше в пещерата и госпожа Колтър не се отделяше от нея, вероятно щеше да се наложи Уил да им направи посещение.
— Какви са билките ти? — попита той. — И какво ще направиш, за да я събудиш?
Ама му обясни.
— А те къде са?
Момичето го увери, че са на сигурно място у дома й.
— Добре. Чакай тук и не се приближавай. Като я видиш, не казвай, че ме познаваш. Никога не си виждала нито мен, нито мечката. Кога пак ще й донесеш храна?
Демонът на Ама отвърна, че ще дойдат пак половин час преди залез.
— Донеси и лекарството — каза Уил. — Ще те чакам тук.
Тя боязливо го загледа как се отдалечава по пътеката. Сигурно не й беше повярвал за маймунката, иначе нямаше да върви така безгрижно към пещерата.
В действителност Уил беше притеснен. Сетивата му бяха изострени и долавяха бръмченето и на най- дребните насекоми, шумоленето на всяко листенце по дърветата, дори движението на облаците над главата му, макар да не откъсваше поглед от входа на пещерата.
— Балтамос — прошепна той и ангелът кацна на рамото му във вид на малко птиче с червени крила. — Стой близо до мен и наблюдавай маймунката.
— Тогава погледни надясно — лаконично го посъветва Балтамос. На входа на пещерата светлееше златисто петно, но с лице и очи, които не се откъсваха от тях. До него имаше двайсетина крачки, не повече. Уил спря като закован, а златистата маймунка обърна глава към пещерата и проговори нещо.
Момчето сложи ръка на дръжката на ножа и продължи.
Когато стигна входа на пещерата, жената го чакаше.
Тя седеше небрежно на платнения си стол с книга в скута и го наблюдаваше спокойно. Беше облечена в туристически дрехи със защитен цвят, но така добре скроени, че стояха като изляти на изящната й фигура. Беше закичила гърдите си с малко червено цветче, което засенчваше и най-елегантния скъпоценен камък. Косата й блестеше, тъмните й очи искряха, а слънчевите лъчи позлатяваха голите й крака.
Жената се усмихна. Уил едва не отвърна на усмивката й — толкова непривични бяха за него нежността и ласката в една женска усмивка. Това го смути.
— Ти си Уил — изрече тя с ниския си, опияняващ глас.
— Откъде знаете? — дрезгаво попита момчето.
