— Лира повтаряше името ти насън.
— Къде е тя?
— На сигурно място.
— Искам да я видя.
— Добре, ела — съгласи се госпожа Колтър и се изправи, а книгата остави на стола.
За пръв път Уил погледна демона й. Козината му беше дълга и лъскава, сякаш всяко косъмче беше направено от чисто злато, а малкото му личице и ръцете бяха черни. Уил беше видял за последен път това лице разкривено от омраза вечерта, когато с Лира откраднаха алетиометъра от къщата на сър Чарлз в Оксфорд. Тогава маймунката се опита да впие зъби в ръката му, а той размахваше ножа и я отблъскваше назад, за да може да затвори прозореца и да ги остави в другия свят. Сега си помисли, че нищо на света не би го накарало да се обърне с гръб към тази маймунка.
Ала Балтамос в облика на птиче беше цял слух и зрение и Уил предпазливо престъпи прага на пещерата и тръгна след госпожа Колтър към малката фигурка, която лежеше в сянката.
Тя беше там, неговата скъпа приятелка, и спеше дълбоко. Колко мъничка изглеждаше! Изуми се колко нежна и крехка е в съня си тази фурия, която в реалния живот кипеше от сила и страст. Панталеймон във формата на пор се беше увил около врата й, а козината му лъщеше от пот. Мокра беше и косата на Лира, залепнала върху челото й.
Момчето коленичи до нея и отметна косата й. Лицето й пламтеше. С крайчеца на окото забеляза как златистата маймунка се снишава за скок и сложи ръка върху ножа. Ала госпожа Колтър едва забележимо поклати глава и демонът застина.
Уил незабелязано изучаваше разположението на пещерата, големината и формата на всяка скала, наклона на пода, точната височина на тавана над спящото момиче. Щеше да се наложи да се движи пипнешком из нея в мрака и нямаше друга възможност да я огледа.
— Ето, виждаш, че е в безопасност — каза госпожа Колтър.
— Защо я държите тук? И защо не й позволявате да се събуди?
— Хайде да поседнем.
Тя не се отпусна на стола, а седна с него на покритите с мъх камъни на входа на пещерата. Беше толкова мила, а в очите й се четеше такава дълбока мъдрост, че недоверието на Уил още повече се усили. Знаеше, че всяка нейна дума е лъжа, че всяко нейно движение крие заплаха, а усмивките й са измама. Какво пък, и той щеше на свой ред да я измами — щеше да се престори на безобиден. Беше лъгал успешно всички учители, всички полицаи, социални работници и съседи, които проявяваха интерес към него, в продължение на години. Цял живот се беше готвил за това.
„Ще се справя с теб“, помисли си.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита госпожа Колтър. — Аз също ще пия… Нищо няма да ти се случи. Погледни!
Тя разряза някакъв сбръчкан кафеникав плод и изстиска мътния сок в две чаши. Пийна от едната, а другата подаде на Уил, който също отпи и откри, че напитката е свежа и сладка.
— Как намери пътя дотук? — попита тя.
— Не беше трудно да ви проследя.
— То се вижда. Алетиометърът на Лира у теб ли е?
— Да — отвърна Уил и я остави да se чуди дали се е научил да го тълкува или не.
— Доколкото разбирам, и ножът е у теб.
— Сър Чарлз ви каза, нали?
— Сър Чарлз? А, да, разбира се. Карло. Да, той ми каза. Това ми звучи като приказка. Мога ли да го видя?
— Не, разбира се. Защо държите Лира тук?
— Защото я обичам. Аз съм й майка. Тя е в ужасна опасност и няма да позволя нещо да й се случи.
— Нова опасност?
— Ами…
Госпожа Колтър остави чашата си на земята и се приведе напред, така че косата й падна от двете страни на лицето. Когато се изправи и я прибра зад ушите с две ръце, Уил усети аромата на парфюм, примесен със свежото ухание на тялото й, и сърцето му заби учестено.
Дори и да забеляза реакцията му, жената с нищо не го показа, а продължи:
— Виж какво, Уил, не знам как си се запознал с дъщеря ми, не ми е известно какво знаеш и изобщо не съм сигурна, че мога да ти имам доверие. Но се уморих да лъжа. Ще ти кажа истината. Открих, че дъщеря ми е заплашена от същите тези хора, към които принадлежах и аз — от Църквата. Казано направо, мисля, че искат да я убият. Това ме изправи пред трудно решение — дали да се подчиня на Църквата, или да спася дъщеря си. Аз служех вярно на Църквата. Нямаше по-ревностен слуга от мен. Отдадох й живота си и й служех с цялата си душа. Но имах това дете… Вярно е, че не се грижех за нея, когато беше малка. Отнеха ми я и я дадоха на чужди хора за отглеждане. Може би, затова й е толкова трудно да ми вярва… Но тя растеше и опасността ставаше все по-осезаема. На три пъти се опитах да я спася. Наложи се да стана предателка и да я скрия на това затънтено място. Мислех си, че тук ще е в безопасност, но сега разбирам, че не ти е било трудно да ни проследиш. Това не може да не ме тревожи. Църквата също няма да закъснее. А те искат да я убият, Уил. За нищо на света не биха я оставили жива.
— Защо? Защо я мразят толкова?
— Заради онова, което според тях ще направи един ден. Не знам какво е то. Иска ми се да знаех, защото тогава щях да я опазя по-добре. Но съм убедена, че я мразят и че са абсолютно безмилостни.
Тя се наведе към него и заговори тихо и настойчиво:
— Защо ти казвам това, как мислиш? Дали мога да ти вярвам? Не знам, но нямам друг избор. Повече не мога да бягам, защото няма къде да отида. Щом си приятел на Лира, можеш да бъдеш и мой приятел. А аз имам нужда от приятели, от помощ. Сега всичко е против мен. Ако от Църквата ни открият, ще унищожат не само Лира, но и мен. Аз съм сама, Уил, сама с дъщеря си в тази пещера и всички сили от всички светове се опитват да ни открият. И изведнъж се появяваш ти, за да ми покажеш колко лесно може да стане това. Какво мислиш да правиш, Уил? Какво искаш?
— Защо я държите заспала? — попита момчето, като упорито отбягваше отговора.
— А какво ще стане, ако я оставя да се събуди? Тя веднага ще избяга. И няма да изкара и пет дни.
— Но защо не й го обясните и не я оставите сама да избере?
— Мислиш ли, че ще ме изслуша? И дори да ме изслуша, дали ще ми повярва? Тя ми няма доверие. Дъщеря ми ме мрази, Уил. Сигурно го знаеш. Презира ме. Аз… Не знам как да го кажа… Обичам я толкова много, че заради нея се отказах от всичко — от кариерата си, от щастието си, от положението и богатството си — от абсолютно всичко, за да се крия в тази пещера и да ям сух хляб и кисели плодове. Само за да запазя дъщеря си жива. И ако затова се наложи да я държа заспала и занапред, ще го направя. Трябва да запазя живота й! Майка ти не би ли направила същото за теб?
Уил усети как го залива вълна на ярост и изумление, че госпожа Колтър дръзва да използва майка му като аргумент. В следващия миг се потресе от мисълта, че майка му наистина не бе направила нищо, за да го защити. Тъкмо обратното, той я защитаваше. Нима госпожа Колтър обичаше Лира повече, отколкото Илейн Пари обичаше сина си? Не, това не беше честно! Майка му не беше добре.
Жената или не съзнаваше каква буря от чувства бушува в гърдите му, или беше умна като дявол. Красивите й очи бяха вперени кротко в Уил, който почервеня и започна да се върти неспокойно на мястото си. За миг приликата й с Лира стана зловеща, свръхестествена.
— Какво мислиш да правиш? — попита тя.
— Е, щом видях Лира — отвърна момчето — и се уверих, че е жива и здрава… Какво пък, точно това исках. Сега вече мога да отида при лорд Азриел и да му бъда полезен, както се очаква от мен.
Това като, че я свари неподготвена, но тя бързо се овладя.
— Искаш да кажеш… А аз си мислех, че може ди ми помогнеш — спокойно изрече, не умолително, а почти настойчиво. С ножа. Видях те какво направи в къщата на сър Чарлз. Можеш ди ни измъкнеш оттук, нали?
— Мисля да тръгвам — каза Уил и се изправи.
Тя му протегна ръка. Малко тъжна усмивка, леко повдигане на раменете и кимване, като към опитен
