разкъсания пашкул. Погали едрата му свирепа глава, вдигна тежките антени, все още мокри и накъдрени, и позволи на създанието да вдъхне миризмата на кожата му, докато свикне с него и му се покори изцяло.
Салмакия слагаше на кончето си сбруята, която носеше със себе си навсякъде — юзда от тънка като паяжина коприна, титанови стремена и седло от кожата на колибри. Всичко това беше почти безтегловно. Тиалис направи същото — нагласи сбруята и внимателно я затегна — кончето му щеше да я носи, докато е живо.
Той бързо метна багажа си на рамо и с рязко движение разряза промазаната тъкан на цепелина. До него приятелката му вече беше възседнала кончето си и сега излетя стремително през тясната цепнатина. Дългите нежни крила на съществото трепнаха, опиянението на полета тутакси го връхлетя и то се гмурна в бързия въздушен поток. Тиалис ги последва няколко секунди по-късно, възседнал не по-малко нетърпеливото си конче, което бързаше да изпревари сгъстяващия се мрак.
Двамата се издигнаха нагоре заедно с ледения вихър, поеха дълбоко дъх и се устремиха право към долината.
12.
Пробивът
Докато бягаше, очи обръщаше назад, а по петите му го следваше страхът.
Когато падна мракът, работите стояха така. В елмазената си кула лорд Азриел крачеше нетърпеливо из стаята. Вниманието му беше приковано върху дребната фигурка до магнитния резонатор. Всички други съобщения можеха да чакат. Сега всяка негова мисъл беше насочена към новините, които достигаха до крепостта с помощта на малкото четвъртито парче камък под ярката светлина на лампата.
Крал Огунве седеше в кабината на гироптера си и трескаво съобразяваше как да разбие плановете на Дисциплинарния съд, за които току-що беше научил от жилоногите. Навигаторът драскаше някакви цифри на парче хартия, които подаваше на пилота. Сега скоростта беше решаваща — ако успееха да стигнат и да се приземят първи, това щеше да улесни задачата им. Гироптерите бяха по-бързи от цепелините, но имаха повече път до долината.
В цепелините на Съда на Консисторията войниците от швейцарската гвардия проверяваха екипировката си. Арбалетите им поразяваха смъртоносно противника на повече от петстотин метра разстояние, а всеки от стрелците можеше да зареди и да изстреля петнайсет стрели в минута. Спираловидният рогов стабилизатор придаваше въртеливо движение на стрелите и правеше оръжието по-точно от пушка. Освен това самострелите бяха тихи, а това наистина беше неоценимо предимство.
Госпожа Колтър лежеше будна до входа на пещерата. Златистата маймунка беше нервна и се мяташе наоколо — с падането на мрака прилепите бяха излетели и нямаше кого да измъчва. Сега обикаляше дебнешком в тъмното и размазваше с острия си черен пръст редките светулки, влетели случайно в пещерата.
Лира лежеше трескава и неспокойна, макар че беше дълбоко заспала, потопена в забрава от силната отвара, която майка й насила беше наляла в устата й само час преди това. Един сън я измъчваше вече от доста време и сега се беше върнал с нова сила. Тялото й се разтърсваше от тихи стонове на жал и ярост, на трескава решимост, и Панталеймон тихичко скърцаше със зъби, безсилен да й помогне.
Под разлюлените от вятъра борове на пътеката Уил и Ама се приближаваха към пещерата. Уил се опита да обясни какво възнамерява да направи, но демонът й не можеше да разбере нищо, а когато отвори прозорец, за да й покаже, тя едва не припадна от ужас. Уил трябваше да върви спокойно и да говори тихо, защото момичето отказа да му даде прашеца и дори да му каже как се използва. Накрая не му оставаше друго, освен да каже:
— Върви след мен, но много тихо. Надяваше се, че тя ще изпълни молбата му.
Йорек беше някъде наблизо, облечен в доспехите си, и чакаше войниците от цепелините, за да ги задържи и да даде достатъчно време на Уил. Никой от двамата не знаеше, че и силите на лорд Азриел са наблизо — вятърът от време на време донасяше до слуха на Йорек далечно бръмчене, но той познаваше само шума на цепелините и не можеше да си представи що за апарат бръмчи така.
Балтамос сигурно би могъл да му каже, но той не беше на себе си. Откакто откриха Лира, ангелът отново се беше затворил в мъката си — беше тих, разсеян и вял. Това затрудняваше разговора между Уил и Ама.
Когато спряха на пътеката, момчето вдигна глава нагоре и попита:
— Балтамос, тук ли си?
— Да — долетя безизразният глас на ангела.
— Моля те, остани с мен. Стой наблизо и ме предупреждавай за всяка опасност. Нужен си ми.
— Още не съм те изоставил! — сопна се ангелът. Това беше всичко, което Уил успя да изтръгне от него. Високо над главите им Тиалис и Салмакия се носеха сред бурните въздушни течения и се опитваха да различат мястото, където трябваше да е пещерата. Кончетата бяха послушни и умни, но студът ги сковаваше, а бурният вятър ги подмяташе като перушинки. Ездачите ги насочиха надолу към дърветата и там запрелитаха от клон на клон, докато се съвземат, а мракът около тях се сгъстяваше.
Уил и Ама се промъкнаха толкова близо до пещерата, колкото беше възможно, без обитателите й да ги забележат. До самата пътека растеше кичест храст и там той изряза прозореца.
Единственият свят, който успя да открие оттатък, беше гол и скалист, а над него в осеяното със звезди небе луната грееше ярко и осветяваше призрачнобялата земя, над която цареше безмълвие. Само шушненето и свиренето на насекомите нарушаваше тишината.
Ама го последва, като движеше бързо палците и показалците си, за да прогони дяволите, които сигурно обитаваха тази призрачна земя. Демонът й се ориентира по-бързо от нея, превърна се в гущер и чевръсто се покатери по най-близката скала.
Уил веднага забеляза проблема. Силната лунна светлина, която осветяваше бледите скали, щеше да блести като фенер, когато отвореше прозореца към пещерата на госпожа Колтър. Трябваше да го отвори бързо, да издърпа Лира и отново да го затвори. После можеха да я събудят в този свят, където щеше да е в безопасност.
Той спря на ярко осветения склон и се обърна към Ама:
— Трябва да бъдем много бързи и тихи. Никакъв шум, дори и шепот!
Колкото и да беше уплашена, тя го разбра. Пакетчето с праха беше в джоба й — беше го проверявала десетки пъти, а двамата с демона й толкова често бяха репетирали събуждането, че можеше да го направи и със затворени очи.
Двамата се изкачиха на върха на призрачнобялата скала. Уил внимателно прецени разстоянието и реши, че оттатък трябва да е вътрешността на пещерата.
Извади ножа и изряза възможно най-малкото прозорче, през което можеше да надникне.
Бързо се долепи до пролуката, за да не позволи на лунната светлина да проникне оттатък, и се огледа. Беше се ориентирал съвсем точно — малко по-нататък се виждаше входът на пещерата и тъмните силуети на околните скали, очертани на фона на нощното небе. Недалеч лежеше госпожа Колтър, очевидно заспала, а до нея беше златистата маймунка. Уил успя да види дори опашката на демона, която потупваше по спалния чувал.
Той смени ъгъла и не след дълго различи скалата, зад която спеше Лира. Момичето обаче не се виждаше. Дали не беше прекалено близо? Затвори прозореца и отвори нов на две-три крачки по- нататък.
Лира не беше там.
— Слушай — прошепна той на Ама, — жената я е преместила и не мога да я видя. Мисля да мина оттатък и да я потърся, после ще се върна. Ти остани тук, но стой настрана, за да не те порежа случайно, когато отварям прозореца. Ако нещо ми попречи и не се върна, иди и ме чакай до първия прозорец на пътеката.
