да се изправи, обгърнал раменете й с ръка, за да поеме тежестта й върху себе си. Сега, когато странното момиче беше будно, Ама го гледаше плахо и притеснено. Уил вдъхна дълбоко аромата на съненото тяло на Лира — тя беше тук, беше истинска!
Седнаха на камъка. Лира хвана ръката му и разтърка очи.
— Какво става, Уил? — прошепна тя.
— Ама те събуди с някакъв прах.
Лира едва сега забеляза момичето и сложи ръка на рамото му в знак на благодарност.
— Дойдох по най-бързия начин — продължи Уил, — но войниците едва не ме изпревариха. Не знам кои са. Ще се махнем оттук веднага, щом стане възможно.
Отвън врявата беше достигнала връхната си точка — един от гироптерите беше улучен от картечен откос от въздуха, докато войниците скачаха на скалата, и избухна в пламъци. Екипажът загина, а останалите гироптери не можеха да кацнат.
В това време втори цепелин беше открил удобно място в долината и арбалетчиците, които наскачаха от него, хукнаха към пещерата, за да се присъединят към нападателите. Госпожа Колтър стоеше на входа и се вглеждаше внимателно навън. Сега тя вдигна пистолета с две ръце и стреля, но изстрелът не се чу сред експлозиите и картечния огън.
Уил си помисли, че ако го направи още веднъж, ще се промъкне отзад и ще я събори. Обърна се да го каже на Балтамос, но ангелът беше изчезнал. Огледа се и го видя притиснат до скалата, отново в ангелския си облик, разтреперан и хленчещ.
— Балтамос! — подвикна Уил. — Престани, нищо не могат да ти направят! Трябва да ни помогнеш. Знаеш, че можеш да се биеш — не си страхливец, а и ние имаме нужда от теб!
Ала преди ангелът да отговори, събитията взеха нов обрат. Госпожа Колтър извика и се хвана за глезена, а златистата маймунка сграбчи нещо във въздуха и тържествуващо изврещя. От лапите й се чу глас — женски глас, но някак тих и тъничък:
— Тиалис! Тиалис!
Говореше миниатюрна жена, не по-голяма от дланта на Лира, и маймунката вече дърпаше да откъсне едната й ръка, а жената пищеше от болка. Ама знаеше, че демонът няма да спре, докато не я разкъса, но Уил видя пистолета да пада от ръката на госпожа Колтър, и се хвърли към нея.
Успя да сграбчи оръжието, ала в същия миг госпожа Колтър застина и Уил осъзна в какво безизходно положение са се озовали всичките.
Златистата маймунка и госпожа Колтър сякаш се вцепениха. Лицето на жената беше разкривено от болка и гняв, но тя не се осмеляваше да мръдне, защото на рамото й стоеше мъничък мъж и притискаше пета към шията й, вкопчил ръце в косата й. Изуменият Уил забеляза на петата му блестяща рогова шпора и се досети, че точно това е накарало госпожа Колтър да извика. Сигурно беше убол глезена й.
Ала малкият мъж не можеше да й стори нищо повече, защото партньорката му беше в ръцете на златистата маймунка. Маймунката пък не можеше да нарани жертвата си от страх, че той ще забие шпората си във врата на госпожа Колтър. Никой не се осмеляваше да помръдне.
Госпожа Колтър преглътна мъчително и обърна към Уил замъглените си от сълзи очи:
— Е, млади господине — изрече тя спокойно, — какво ще правим сега?
13.
Тиалис и Салмакия
Тъмна, тъмна нощ над гола пустош. Нека луната блести, щом затворя очи.
Уил замахна с тежкия пистолет и събори златистата маймунка. Тя се стресна така, че госпожа Колтър извика високо, а лапата на демона се разтвори достатъчно, за да може миниатюрната жена да се измъкне.
Тя се метна към скалата, а мъжът скочи от рамото на госпожа Колтър. Движенията им бяха пъргави като на скакалци. Трите деца нямаха време дори да се изненадат. Мъжът беше угрижен — той внимателно опипа рамото и ръката на спътницата си и я прегърна за миг, после се обърна към Уил.
— Ей, момче! — Гласът му беше тих, но плътен като на всеки друг мъж. — Ножът у теб ли е?
— Разбира се, че е у мен — отвърна Уил.
Ако не бяха разбрали, че е счупен, нямаше той да им отваря очите.
— Ти и момичето ще трябва да дойдете с нас. Кое е другото дете?
— Ама, от селото е.
— Кажи й да си върви. Бързо, защото швейцарците идват.
Уил не се поколеба. Каквото и да бяха намислили тези двамата, те с Лира все още можеха да се измъкнат през прозореца, който беше отворил зад храста на пътеката.
Помогна й да се изправи и се загледа с любопитство в двете дребни фигурки, които се метнаха на гърбовете на… Какви всъщност бяха тези животни? Птици? Не, водни кончета, близо лакът дълги, които чакаха спотаени в сенките. Всички се устремиха към входа на пещерата, където госпожа Колтър лежеше сгърчена от болка и зашеметена от убождането, но когато минаваха край нея, тя протегна ръка и извика:
— Лира, Лира, детето ми! Мила моя, не си отивай! Моля те, не си отивай!
Лира я погледна с болка, но миг по-късно се съвзе, прекрачи през тялото на майка си и освободи глезена си от отслабналите й пръсти. Жената ридаеше. Уил видя сълзите, които се стичаха по бузите й.
Трите деца се спотаиха на входа и зачакаха стрелбата да утихне. В един миг на затишие те се втурнаха надолу по пътеката, следвайки водните кончета, които излетяха още в същата секунда. Светлината се беше променила — освен студените анбарни лъчи от прожекторите на цепелините сега в небето танцуваха оранжеви пламъци.
Уил се обърна само веднъж. В отблясъците на огъня лицето на госпожа Колтър приличаше на застинала трагична маска, а демонът й се беше вкопчил отчаяно в нея. Тя протегна ръце и извика сърцераздирателно:
— Лира! Лира, обич моя! Детенце мое мило, единствено на света! О, Лира, не си отивай, не ме оставяй! Не разбивай сърцето ми!
Мъчително ридание разтърси Лира от глава до пети — все пак госпожа Колтър й беше майка, единствената, която беше имала някога. По страните й рукнаха сълзи.
Уил разбираше всичко, но трябваше да бъде безжалостен. Той я дръпна за ръката и я повлече надолу по пътеката, по-далеч от пещерата. Пистолетът все още беше в лявата му ръка, която отново кървеше — с нея беше ударил маймунката.
— Вървете към скалата — нареди кавалерът — и се предайте на африканците. Те са единствената ви надежда.
Уил не беше забравил отровната шпора и премълча, макар че нямаше никакво намерение да се подчини. Имаше само едно място, където искаше да отиде, и това бе прозорецът зад храста. Той приведе глава и се затича, а Лира и Ама хукнаха след него.
— Стой!
Трима мъже в униформи бяха препречили пътеката — бели мъже с арбалети и свирепи демони кучета, наподобяващи вълци. Швейцарската гвардия.
— Йорек! — извика Уил с все сила. — Йорек Бирнисон!
Чу трясък и ръмжене някъде наблизо, а после и виковете на хората, които бяха имали лошия късмет да се изпречат на пътя на мечока.
Ала той не беше единственият, който им се притече на помощ. От нищото изведнъж се появи Балтамос и отчаяно се хвърли между децата и войниците. Мъжете се отдръпнаха слисани, сякаш насреща им беше изникнало привидение.
Те обаче бяха опитни воини и само след миг демоните им се нахвърлиха върху ангела, а оголените им
