може ли да се проникне в него с помощта на ножа?
Тя го погледна. Явно тази мисъл не й беше хрумвала.
— Можеш да попиташ — продължи момчето. — Направи го още сега. Питай къде се намира и как можем да стигнем до него.
Лира се наведе над алетиометъра, отново разтърка очи и се взря внимателно, движейки бързо пръсти. Минута по-късно отговорът беше готов.
— Да, но това е странно място, Уил… Толкова странно… Дали наистина ще можем да го направим? Да идем в света на мъртвите? И коя наша част е способна на това? Защото демоните се изпаряват, когато умираме — виждала съм го… А телата ни гният в гроба…
— Значи трябва да има и още нещо. Още някаква част, по-различна.
— Знаеш ли, сигурно е така! — развълнувано изрече тя. — Щом мога да мисля за тялото си и за демона си, значи трябва да има и трета част от мен, която мисли.
— Да. И това е духът.
Очите на Лира искряха.
— Може би ще успеем да измъкнем духа на Роджър оттам! Да го спасим!
— Може би. Или поне ще опитаме.
— Да, ще го направим! — заяви тя. — Ще идем заедно! Край, решено!
Ала ако не успееха да поправят ножа, нищо не можеха да сторят.
Когато главата му се проясни и стомахът му се поуспокои, Уил седна и се загледа в малките шпиони, които се занимаваха наблизо с някакъв миниатюрен уред.
— Кои сте вие? — подвикна той. — И на чия страна сте?
Мъжът приключи работата си и затвори капака на дървената кутия, която приличаше на калъф за цигулка, но с големината на орехова черупка. Вместо него отговори жената:
— Ние сме жилоноги. Аз съм лейди Салмакия, а спътникът ми е кавалерът Тиалис. Шпиони сме на лорд Азриел.
Тя стоеше на скалата на три-четири крачки от Уил и Лира, отчетливо очертана и блестяща на лунната светлина. Тихият й глас беше ясен и нисък, а изражението — спокойно и самоуверено. Беше облечена в широка пола от сребрист плат и зелена блузка без ръкави, а босите й крака имаха шпори, също като на кавалера. Неговият костюм беше в същите цветове, но ръкавите му бяха дълги, а широките панталони стигаха до средата на прасеца. И двамата изглеждаха силни, енергични, безжалостни и горди.
— От кой свят идвате? — попита Лира. — Никога не съм виждала хора като вас.
— Нашият свят има същите проблеми като вашите — отговори Тиалис. — Ние сме извън закона. Водачът ни лорд Роке чу за бунта на лорд Азриел и му предложи помощ.
— А какво искате от мен?
— Да те отведем при баща ти — отвърна лейди Салмакия. — Лорд Азриел изпрати отряд под командването на крал Огунве да спаси теб и момчето и да ви отведе в крепостта му. Ние сме тук, за да помогнем.
— Аха… Ами ако не искам да отида при баща си? Представете си, че му нямам доверие…
— Съжалявам да го чуя — заяви дамата, — но такива са заповедите ни. Трябва да ви отведем при него.
Лира не можа да се сдържи и се изсмя на глас при мисълта как тези миниатюрни хора ще я накарат да направи каквото и да било. Това обаче се оказа грешка. Жената направи внезапно движение и сграбчи Панталеймон, притисна мишето му тяло до себе си и опря шпората си в крака му. Лира извика от болка. Беше изпитала същото чувство в Болвангар, когато онези мъже хванаха демона й. Никой нямаше право да докосва чужд демон — това беше престъпление!
Но тогава видя, че Уил е сграбчил мъжа с дясната си ръка и го държи здраво за краката, за да му попречи да използва шпорите си.
— Пак сме в задънена улица — спокойно изрече дамата. — Пусни кавалера, момче.
— Най-напред ти пусни демона на Лира. Не съм в настроение да споря.
С тръпка на ужас Лира разбра, че той наистина е готов да разбие главата на жилоногия в скалата. Двамата малки шпиони също го разбраха.
Салмакия отмести ходилото си от крака на Панталеймон. Той тутакси се измъкна от ръцете й и се превърна в настръхнала дива котка, като фучеше свирепо и удряше с опашка. Оголените му зъби бяха само на сантиметри от лицето на жената, но тя го гледаше с неподражаемо самообладание. Демонът се обърна и се хвърли в прегръдките на Лира, възвърнал хермелиновия си облик, а Уил внимателно остави Тиалис на скалата до спътницата му.
— Би трябвало да проявите малко повече уважение — обърна се кавалерът към Лира. — Ти си едно глупаво нахално дете, а няколко храбри мъже загинаха тази вечер, за да те спасят. Можеш да се държиш поне по-прилично.
— Да — кротко се съгласи тя. — Извинявайте. Няма вече, честна дума.
— Колкото до теб… — продължи Тиалис, като се обърна към момчето.
— Колкото до мен — прекъсна го Уил, — аз няма да позволя да ми говорите по този начин, така че не се и опитвайте! Уважението трябва да бъде взаимно. Сега ме чуйте добре. Тук не командвате вие. Ако искате да останете и да ни помогнете, ще правите каквото ви казваме. Иначе още сега можете да се върнете при лорд Азриел. И без повече приказки по въпроса.
Лира видя как двамата шпиони настръхнаха, но ръката на Уил беше върху ножницата и Лира знаеше какво си мислят. Докато ножът беше у Уил, силата щеше да остане на негова страна. За нищо на света не биваше да научават, че кинжалът е счупен.
— Добре — проговори кавалерът. — Ще ви помогнем, защото такава е задачата ни. Но вие ще трябва да ни кажете какво смятате да правите.
— Така ще е справедливо — съгласи се Уил. — Ще ви кажа. Ще се върнем в света на Лира, само малко да си починем, и ще се опитаме да открием един наш приятел. Един мечок. Той трябва да е някъде наблизо.
— Бронираният мечок? — обади се Салмакия. — Видяхме го да се бие. Добре, ние ще ви помогнем. Но после ще трябва да дойдете с нас при лорд Азриел.
— Добре — излъга Лира с цялото си умение да изглежда искрена.
— Да, тогава ще можем да дойдем.
Панталеймон се беше поуспокоил и изгаряше от любопитство. Лира му позволи да изпълзи на рамото й и да промени формата си. Той се превърна във водно конче, със същата големина колкото другите две, които кръжаха и играеха във въздуха, и се стрелна към тях.
— Тази отрова в шпорите ви смъртоносна ли е? — попита Лира. Вие ужилихте майка ми, госпожа Колтър, нали така? Ще умре ли?
— Не, беше само леко убождане — отвърна Тиалис. — Пълна доза би я убила, но това беше просто драскотина, която ще я държи замаяна и слаба за около половин ден.
„И ще боли ужасно“ — помисли си, но не й го каза.
— Трябва да поговорим с Лира насаме — каза Уил. — Ще се отдалечим за малко.
— С този нож — подметка кавалерът — можеш да преминаваш от един свят в друг, нали?
— Не ми ли вярвате?
— Не.
— Добре, тогава ще го оставя тук. Ако не е у мен, няма да мога да го използвам.
Той откопча ножницата и я остави на скалата. Двамата с Лира се отдалечиха на известно разстояние, но така че да държат под око жилоногите, и седнаха на земята. В това време Тиалис разглеждаше внимателно ножницата, но не правеше опит да я докосне.
— Ще трябва да ги изтърпим — каза Уил. — Веднага щом поправим ножа, ще избягаме.
— Те са толкова бързи, Уил! И ще те убият, без да им мигне окото.
— Надявам се само Йорек да успее да го поправи. Досега не си давах сметка колко ни е нужен.
— Ще успее! — уверено заяви тя.
Няколко мига Лира остана загледана в Панталеймон, който се стрелкаше във въздуха заедно с водните кончета и ловеше мушици. Той не можеше да се отдалечава колкото тях, но беше не по-малко бърз, а и
