— Благодаря — обърна се тя към… Към какво всъщност? Коня си? Или двуколката? Нито едно от тези имена не се връзваше по никакъв начин с милото и дружелюбно създание, което я гледаше с блестящите си очи. И Мери реши — думата беше приятел.
Той вдигна хобот и повтори:
— Лагодая.
Това беше последвано отново от дружен смях.
Мери пое раницата си от другото създание (Лигодая! Лагодая!), слезе с останалите от каменната пътека и стъпи върху утъпканата земя на селото.
В този миг започна истинското й приобщаване.
През следващите дни Мери научи толкова много, че се чувстваше като дете, което за пръв път тръгва на училище. От своя страна хората двуколки като че бяха не по-малко изумени от нея. На първо място от ръцете й. Не можеха да им се нагледат. Опипваха с чувствителните си хоботи всяка ставичка, всяко кокалче и нокът, нежно ги огъваха и я гледаха с възторг как вдига раницата си, как поднася храната към устата си, чеше се, реши си косата и се мие.
На свой ред и тя опипваше хоботите им. Те бяха безкрайно гъвкави, дълги около лакът и по-широки в основата си, вероятно достатъчно силни, за да й строшат черепа. Двата наподобяващи пръсти израстъка на върха им можеха да бъдат изумително силни, но и деликатни. Изглежда тези създания умееха да настройват вътрешно тези израстъци от нежната мекота на кадифето до твърдостта на дървото. Ето защо дейностите, които можеха да извършват с тях, бяха твърде разнообразни — такива, при които трябваше да се пипа деликатно, например доенето на животните, и други, по-груби задачи, като кършенето на клони.
Лека-полека Мери разбра, че хоботите участват и в общуването. Едно движение на хобота можеше да промени значението на някой звук. Например думата, която звучеше горе-долу като „чих“, придружена от замах с хобота отляво надясно, означаваше вода, с леко изпит нагоре връх на хобота значеше дъжд, с наведен надолу връх беше тъга, а с леко потрепване наляво се тълкуваше като млада тревичка. Мери се опита да имитира тези движения с ръка. Когато съществата разбраха, че започва да говори с тях, възторгът им нямаше край.
Напредъкът стана очевиден, когато започнаха да разговарят (повече на техния език, макар че тя успя да ги научи на някои английски думи — те казваха с лекота благодаря, трева, дърво, небе и река и произнасяха правилно името й). Думата, с която наричаха себе си като народ, беше мулефа, но всеки отделен индивид беше залиф. Имаше известна разлика в начина, по който произнасяха залиф и залифа, но тя беше твърде тънка и се улавяше много трудно. Мери слушаше внимателно и записваше всичко, докато се оформи цял речник.
Ала преди да си позволи наистина да се приобщи към този симпатичен народ, тя още веднъж извади книгата и пръчиците и попита И-Дзин: „Трябва ли да стоя тук и да се занимавам с това, или да продължа пътя си и да търся?“
Отговорът гласеше:
Следващият съвет беше:
Едва ли можеше да бъде по-ясно. Тя събра пръчиците и затвори книгата и едва тогава забеляза, че няколко от съществата са я наобиколили и я наблюдават.
— Въпрос? Позволение? Любопитен — изрече едно от тях.
— Моля. Погледнете — отвърна тя.
Те много внимателно размърдаха хоботите си и започнаха да местят пръчиците и да разлистват книгата, подражавайки на движенията й. Едно от нещата, които ги изумяваха най-много, бяха двете й ръце — това, че можеше едновременно да държи книгата и да обръща страниците. Обичаха да я наблюдават как сплита пръсти или играе детската игра „Дай, бабо, огънче“, как прави същите движения с палците и показалците, с които Ама в света на Лира гонеше злите сили.
След като разгледаха пръчиците и книгата, съществата ги увиха в шала и ги прибраха в раницата й. Мери беше доволна и окуражена от посланието, дошло от древен Китай, защото то й подсказваше, че онова, което най-много й се иска да направи в този момент, е и най-правилното.
Ето защо с леко сърце се зае да изучава живота на мулефите.
Научи, че има два пола, които живеят в моногамни двойки. Поколението им имаше дълго детство — поне десет години, и растеше много бавно. Поне така разбра обясненията им. В селото имаше пет деца, едното почти пораснало, а останалите по-малки. Те все още не можеха да се справят с шушулките и затова трябваше да се придвижват като тревопасните на четири крака. При цялата им енергия и любопитство (любимо занимание им беше да „нападат“ Мери и после да бягат, да се катерят по дърветата, да плискат из водата и в този дух), те изглеждаха някак тромави и явно не в стихията си. Стремителността, силата и изяществото на възрастните бяха в пълен контраст с тяхната непохватност и Мери си представяше с какво нетърпение подрастващото дете очаква мига, в който ще може да използва колелата. Един ден стана свидетел как най-голямото крадешком се приближи до навеса, под който се пазеха шушулките, и промуши нокътя на предния си крак в отвора на една от тях. Ала когато се изправи, тутакси се сгромоляса и кракът му се заклещи в колелото. Шумът привлече вниманието на един от възрастните. Детето с писъци се мъчеше да се освободи и Мери не можа да не се разсмее при вида на разгневения родител и на провинилото се отроче, което все пак успя да се измъкне и да побегне в последния момент.
Ясно беше, че шушулките играят твърде важна роля в живота на малката общност. Скоро и Мери разбра колко са ценни.
Мулефите прекарваха много време в грижа за колелата си. С ловко движение те измъкваха нокътя си от отвора, вдигаха колелото и внимателно го оглеждаха, почистваха го и проверяваха за пукнатини. Нокътят беше невероятно як — рогова или костена шпора, разположена под прав ъгъл спрямо крака, и леко закривена, така че средната част оставаше в центъра на колелото и поемаше основната тежест. Веднъж Мери стана свидетел как една залифа разглеждаше отвора на колелото си, като го докосваше лекичко и вдигаше хобота си във въздуха, сякаш го пробваше на мирис.
Тя си спомни за маслото, което усети по пръстите си, докато разглеждаше първата шушулка. Сега поиска разрешение от залифата и огледа нокътя й. Повърхността му беше по-гладка и хлъзгава от всичко, което беше виждала някога в собствения си свят. Пръстите й просто не можеха да се задържат върху него. Нокътят като че беше пропит с това масло и докато наблюдаваше как жителите на селото изпробват и проверяват състоянието на колелата и ноктите си, започна да се чуди кое е първото — колелото или нокътят? Ездачът или дървото?
Разбира се, имаше и трети елемент — геологията. Съществата можеха да използват колела само в свят, в който има естествени пътища. Сигурно имаше някаква особеност в минералното съдържание на тази застинала лава, благодарение на която тя се виеше като лента из обширната савана и не се поддаваше на климатични влияния. Постепенно Мери започна да осъзнава как всичко тук е свързано помежду си, а мулефите бяха главното звено. Те знаеха местонахождението на всяко стадо тревопасни, на всяка група дървета, на всяка туфа сладка трева, познаваха всяко животно от стадото, всяко отделно дърво. Мислеха и се грижеха за тях. Веднъж видя как мулефите прочистиха едно стадо, като отделиха от него няколко животни и им строшиха вратовете с мощен удар на хоботите. Нищо не отиваше нахалост. Стиснали с хобот остри като бръснач парчета камък, мулефите одраха и изкормиха животните за броени минути, после започнаха умело да ги разфасоват, като сортираха поотделно вътрешностите, крехкото месо и по-жилавите части, отделяха мазнината и отстраняваха рогата и копитата. При това работеха така ловко, че Мери изпита истинско удоволствие да наблюдава тази добре свършена работа.
Не след дълго късове месо се сушаха на слънцето, други бяха посолени и увити в листа. Кожите бяха внимателно почистени от мазнината, която също щеше да се използва по-късно, и бяха потопени в ями с вода, в която беше поставена дъбова кора. Най-голямото дете си играеше с чифт рога и се правеше на тревопасно, а останалите се заливаха от смях. Тази вечер си устроиха истинско пиршество и Мери остана доволна от гощавката.
Мулефите знаеха къде може да се улови най-добрата риба и кога и на кое място да заложат мрежите. Мери искаше да бъде полезна и отиде при рибарите да им предложи помощта си. Те работеха по двама,
