— Онова, другото острие. То служи за нещо, за което не си ми казал. Какво е то и как го правиш?
— Не мога да ти покажа сега, защото корабът се движи, но като спрем, ще видиш.
— Мога да мисля за него — каза мечокът, — но не и да го разбера. Никога не съм виждал нещо толкова странно.
Той подаде ножа на Уил и го изгледа продължително с непроницаемите си черни очи. Поглед, от който го побиха тръпки.
Реката беше променила цвета си — придошлите води се връщаха обратно. Уил беше забелязал, че земетресенията са се отразили различно на местата, през които минаваха. Виждаше потънали до покривите села и стотици хора, останали без подслон, които се опитваха да спасят, каквото могат с лодките и канутата си. Изглежда имаше и леко хлътване на земята точно в този район, защото реката ставаше по-широка и по-бавна, а капитанът не успяваше да открие познатите ориентири сред мътните води. Въздухът беше по- горещ и слънцето се издигаше по-високо в небето. За да се охладят, някои от мечките плуваха редом с кораба, вкусвайки родните си води в тази чужда земя.
По някое време реката отново се стесни и стана по-дълбока. Скоро се появиха очертанията на огромното централно-азиатско плато. Един ден Уил видя на хоризонта бяла ивица, която постепенно се уголеми и се раздели на множество върхове и хребети. Беше толкова висока, че му се струваше съвсем близо, една на няколко мили разстояние, но това беше зрителна измама. Просто планината беше огромна и с всеки изминал час се издигаше все по необятна и страховита.
Повечето мечки никога не бяха виждали нищо, освен скалите на родния си Свалбард, и с мълчаливо изумление се вглеждаха в острите зъбери и далечните грамади.
— Какво ще ловуваме тук, Йорек Бирнисон? — попита един мечок. — Има ли тюлени? От какво ще живеем?
— Има сняг и лед — отвърна мечият крал. — Ще ни хареса. Освен това дивите зверове не са малко. Животът ни ще се промени за известно време. Но ще оцелеем, а когато всичко си дойде на мястото и Арктика отново замръзне, ще сме живи, за да се върнем и да си потърсим правата. Ако бяхме останали там, щяхме да измрем от глад. Приготви се да се сблъскаш с нови и необичайни неща, народе мой.
Дойде мигът, в който корабът не можеше да продължи пътя си, защото реката се стесняваше и ставаше все по-плитка. Спряха в една залята от водата долина, която би трябвало да е покрита с трева и планински цветя. Тук реката правеше голям завой. Капитанът заяви, че долината не е езеро и не смее да продължи нататък, защото няма достатъчно дълбочина, въпреки придошлите от север води.
Пуснаха котва край една голяма издадена скала, която образуваше нещо като естествен пристан, и започнаха разтоварването.
— Къде сме? — попита Уил капитана, който говореше криво-ляво английски.
Човекът измъкна опърпана карта и посочи с лулата си.
— Този долина тук. Вземи и върви.
— Благодаря — каза Уил. Поколеба се дали да му предложи пари, но капитанът вече се беше обърнал с гръб, за да наблюдава разтоварването.
Не след дълго всичките трийсетина мечки заедно с доспехите бяха слезли на тесния бряг. Капитанът даде команда и корабът се обърна тромаво срещу течението, насочвайки се към средата на реката. Звукът на корабната сирена огласи долината и отекна в околните скали.
Уил седна на камъка и се загледа в картата. Ако описанието на ангела беше вярно, тогава долината, която търсеше, се намираше на югоизток и най-удобният път минаваше през прохода, означен като Сунгчен.
— Мечки, запомнете това място — обърна се Йорек Бирнисон към поданиците си. — Когато дойде време да се връщаме в Арктика, ще се съберем тук. Сега вървете — ловувайте, хранете се и живейте. Не воювайте. Не сме дошли тук да воюваме. Ако се зададе война, аз ще ви повикам.
Мечките живееха в уединение и се събираха само във времена на война или други важни събития. Сега, когато бяха стигнали границата на снеговете, нямаха търпение да останат сами, за да изследват новите си владения.
— Хайде, Уил — подкани Йорек Бирнисон. — Да вървим да търсим Лира.
Момчето вдигна раницата си и тръгна с мечия крал.
Отначало се вървеше лесно. Слънцето беше силно, но боровете и рододендроните им пазеха сянка, а въздухът беше свеж и прозрачен. Земята беше камениста, но камъните бяха обрасли с мъх и покрити с борови иглички, а склоновете не бяха особено стръмни. Уил установи, че ходенето му доставя удоволствие. Дните, прекарани на кораба, и принудителната почивка бяха укрепили силите му. Когато се срещнаха с Йорек, беше уморен до смърт. Той не го съзнаваше, но мечокът го беше разбрал.
След като останаха сами, Уил показа на Йорек какво може да прави другото острие на ножа. Отвори прозорец към гъста тропическа джунгла, в която се издигаха пари и трополяха капки влага, а изпаренията бяха наситени с тежък аромат, който изпълни чистия планински въздух. Йорек гледаше в захлас. Докосна с лапа ръба на прозореца, подуши и мълчаливо прекрачи отвъд. Крясъците на маймуните, птичите гласове и крякането на жабите заедно с трополенето на капките влага звучаха оглушително в ушите на Уил, който го чакаше от другата страна.
Йорек се върна и мълчаливо проследи движенията на Уил, който затвори прозореца, после поиска ножа и го гледа толкова дълго и внимателно, че момчето се уплаши да не си избоде очите. Когато му връщаше ножа, мечокът изрече само:
— Прав бях. Не бих могъл да се преборя с това.
Продължиха пътя си, почти, без да разговарят, което беше добре и за двамата. Йорек улови газела и изяде по-голямата чист, но остави най-крехкото месо на Уил. По някое време стигнаха до някакво селце. Мечокът остана да чака в гората, а момчето се спазари да му продадат срещу една от златните монети пита корав хляб и малко сушени плодове, както и ботуши от кожа на як и овче кожухче — нощите бяха доста студени.
Получиха и полезни сведения за долината с дъгите. Балтамос беше приел облика на сврака — също като демона на човека, с когото Уил говореше. С негова помощ двамата се разбраха прилично и напътствията на мъжа прозвучаха напълно смислено и ясно.
Имаха три дни път дотам. Какво пък, не им оставаше друго, освен да вървят.
Ала не бяха единствените.
Частите на лорд Азриел — гироптерите и цистерната, бяха стигнали до пролуката между световете над Свалбард. Още имаха много път, но летяха през цялото време, като спираха само за да заредят с гориво. Командирът им, крал Огунве, се свързваше с базалтовата крепост два пъти на ден. На борда на гироптера, му имаше магнитен резонатор и с негова помощ той научаваше всички вести така бързо, както и самият лорд Азриел.
Новините бяха обезпокоителни. Лейди Салмакия беше подслушала представителите на двете враждуващи крила на Църквата — Дисциплинарния съд на Консисторията и Обществото на Светия дух, които се бяха споразумели да загърбят разногласията си и да обединят знанията си в името на общата цел. Обществото имаше по-бърз и по-опитен алетиометрист от Фра Павел и благодарение на него Съдът на Консисторията вече знаеше къде точно се намира Лира. Нещо повече, известно му беше, че лорд Азриел е изпратил спасителна група. Без да губи време, Съдът прати нататък ескадрила цепелини, а батальон от швейцарската гвардия чакаше в готовност близо до Женевското езеро.
Така всяка от страните знаеше, че противникът също се опитва да се добере до планинската пещера. И всички съзнаваха, че онзи, който стигне пръв, ще има предимство. Гироптерите на лорд Азриел бяха по- бързи от цепелините на Дисциплинарния съд, затова пък имаха повече път дотам, а и цистерната ги забавяше.
Имаше и още нещо — онзи, който пръв стигнеше до Лира, после трябваше да си пробива път, като влезе в сблъсък с противника. За Съда на Консисторията щеше да е по-лесно, защото той не си поставяше задачата да измъкне Лира невредима. Неговите войници бързаха нататък, за да я убият.
Цепелинът, с който пътуваше Председателят на Съда на Консисторията, возеше и други пътници, за чието съществуване никой не подозираше. Кавалерът Тиалис беше получил съобщение по магнитния резонатор, с което му нареждаха той и лейди Салмакия да се промъкнат незабелязано на борда. При пристигането на цепелина в долината двамата трябваше да тръгнат напред и да се придвижат сами до
