брони. На кърмата на кораба внезапно разцъфна огромно огнено цвете и откъм пристана се надигна вик на уплаха. Пламъкът се понесе във въздуха, като пръскаше искри и дим, и се стовари със силен плясък недалеч от оръдието. Хората се развикаха и побегнаха, а някои хукнаха към водата, пламнали като факли, за да бъдат повлечени от силното течение.
Уил забеляза наблизо някакъв мъж с вид на учител и се обърна към него:
— Говорите ли английски?
— Да, да…
— Какво става?
— Мечките ни нападат и ние се опитваме да ги отблъснем, но е трудно, имаме само едно оръдие…
Огнехвъргачката на кораба избълва ново огнено кълбо и този път то се стовари още по-близо до оръдието. Трите силни взрива, които последваха секунди по-късно, показваха, че са улучени боеприпасите, и артилеристите се разбягаха, оставяйки оръдието с дулото надолу.
— О! — разочаровано възкликна мъжът. — Лоша работа, те не могат да стрелят…
Капитанът на кораба даде команда и се насочи към брега. Много от хората нададоха уплашени викове, особено когато на кърмата се разпука ново огнено цвете. Някои стреляха веднъж-дваж по посока на кораба и побегнаха. Ала този път изстрел от кораба не последва. Той се насочи към пристана с оглушително боботещи двигатели, като се опитваше да се пребори с течението.
Двама моряци (не мечки, а хора) скочиха на кея да привържат въжетата. Откъм човешката тълпа се разнесе възмутен ропот срещу предателите. Моряците не обърнаха внимание, а хукнаха да спуснат трапа.
Но когато понечиха да се качат на борда, откъм тълпата прозвуча изстрел и единият се строполи. Демонът му чайка изчезна като пламъка на угасена от вятъра свещ.
Това предизвика бурна ярост у мечките. Огнехвъргачката отново беше заредена и огнената лавина се устреми към покривите на къщите, където се пръсна сред водопад от искри. В горния край на трапа се появи мечок, по-огромен от всички останали, самото олицетворение на необузданата сила, и куршумите, които го обсипаха, отскачаха от бронята му, без да оставят драскотина.
— Защо нападат града? — обърна се Уил към съседа си.
— Искат гориво, но ние си нямаме вземане-даване с мечките. Щом са напуснали кралството си и са тръгнали да плават, кой може да каже какво ще направят утре? Затова трябва да им се противопоставим. Те са пирати, пирати и разбойници!
Огромният мечок се спускаше по трапа, а зад него се тълпяха още няколко, всичките толкова тежки, че корабът се наклони на една страна. Уил видя, че канонирите са се върнали при оръдието и го зареждат.
Тогава му хрумна нещо и той хукна към кея и се изправи в празното пространство между мечките и оръдието.
— Спрете! Спрете боя! Оставете ме да поговоря с тях!
Внезапно се възцари тишина. Всички застинаха, изумени от подобна нечувана лудост. Самият мечок, който беше готов да се втурне срещу канонирите, спря на място, но цялото му тяло трепереше от ярост. Острите му нокти се забиха в земята, а черните му очи горяха свирепо изпод шлема.
— Кой си ти? Какво искаш? — изрева той на английски. Беше чул думите на момчето.
Хората се спогледаха объркани. Онези, които разбираха езика, им преведоха.
— Ще се бия с теб на дуел — извика Уил — и ако те победя, ще се оттеглите!
Мечокът не помръдна. Колкото до хората, в мига, в който разбраха какво говори момчето, сред тълпата избухна подигравателен смях, чуха се подвиквания и подсвирквания. Но не задълго, защото Уил се обърна с лице към тях. Под ледения му поглед хората постепенно се смълчаха. Той усети треперенето на Балтамос, който беше кацнал на рамото му в облика на кос.
— Ако накарам мечока да се предаде — обърна се той към безмълвната тълпа, — вие се задължавате да им дадете гориво. Тогава те ще отплават и ще ви оставят на мира. Трябва да се съгласите, иначе ще ви унищожат.
Знаеше, че огромният мечок е само на няколко крачки зад него, но не се обърна. Остана с лице към жителите на града, които започнаха да се съвещават и да спорят разпалено.
— Хей, момче! — извика нечий глас след минута или две. — Накарай мечока да обещае!
Уил се обърна, преглътна мъчително и пое дълбоко дъх.
— Слушай, мечок! — извика. — Трябва да ми обещаеш. Ако те победя, няма повече да нападате гражданите. Ще си купите от тях гориво и ще продължите пътя си по живо, по здраво.
— Не става! — изрева мечокът. — Срам и позор ще бъде да се бия с теб! Ти си слаб като охлюв. Не мога да се бия с теб.
— Така е — съгласи се Уил. Сега цялото му внимание беше насочено към огромното свирепо същество пред него. — Няма да е честно. Ти си целият брониран, а аз нямам никакви доспехи. Пък и можеш да ми откъснеш главата с един замах на лапата. Тогава да играем честно. Дай ми част от доспехите си, която ти пожелаеш. Шлема си например. Тогава ще бъдем равностойни и няма да те е срам да влезеш в двубой с мен.
С ръмжене, в което се долавяше омраза, ярост и презрение, мечокът посегна и откачи с огромния си нокът веригата, придържаща шлема му.
Над кея се възцари гробна тишина. Никой не смееше да помръдне, да изрече дума. Всички усещаха, че става нещо, което никога не са виждали, но все още не разбираха какво е то. Единствените звуци бяха плисъкът на водата, която се удряше в подпорите на кея, боботенето на мотора и крясъкът на чайките. После се чу и силно дрънчене — мечокът хвърли шлема си в краката на момчето.
Уил остави раницата и се наведе да вземе шлема. Едва успя да го повдигне. Беше направен от едно- единствено парче метал, тъмен и нащърбен, с пролука за очите в горната част и тежка верига отдолу.
— Значи това е бронята ти — изрече Уил. — Честно да ти кажа, не ми изглежда много яка. Не знам дали мога да й се доверя. Я да видим…
Той извади ножа от раницата, опря острието в лицевата част на шлема и отряза късче от него, сякаш режеше масло.
— Така си и мислех!
С тези думи момчето отряза още едно парче, после трето, докато масивният шлем се превърна в купчина метални изрезки. Уил загреба шепа от тях и се изправи.
— Ето я твоята броня — заяви и пусна парчетата в краката си. Те издрънчаха. — А ето го и ножът ми. Твоят шлем не ми върши работа, така че ще трябва да се бия без него. Готов ли си? Мисля, че все пак сме равностойни. И аз мога да ти отрежа главата с един замах.
Гробна тишина. Черните очи на мечока горяха като въглени и Уил усети как по гърба му се стича струйка пот.
Мечокът поклати глава и отстъпи крачка.
— Прекалено силно оръжие — изръмжа той. — Не мога да се преборя с него. Ти спечели, момче.
Уил знаеше, че само след миг ще последват викове и възгласи, затова побърза да се обърне към тълпата.
— Сега трябва да изпълните вашата част от уговорката! — извика той. — Погрижете се за ранените и за поправката на сградите. И позволете на кораба да остане на пристана, докато зареди с гориво.
Знаеше, че ще са нужни минута-две за превод — достатъчно да уталожат вълнението на тълпата. Мечокът го наблюдаваше внимателно и разбираше по-добре от самия него какво е постигнал.
Уил пъхна ножа в раницата и отново погледна мечока. Ала погледът, който размениха, този път беше различен. Зад тях на палубата демонтираха огнехвъргачката. Откъм реката се приближиха и другите два кораба на мечките.
На брега няколко души се заеха да разчистват следите от битката, но повече бяха онези, които се стълпиха около Уил, за да погледнат това странно момче, надделяло над мечия водач. Време беше отново да изчезне от полезрението им и той приложи изпитаната магия, която толкова години беше отклонявала вниманието на околните от него и от майка му. Разбира се, това съвсем не беше магия, а определен род поведение. Той някак изведнъж притихна, погледът му стана безизразен, а движенията — вяли. Хората бързо изгубиха интерес към него, а не след дълго дори се почувстваха отегчени от това невзрачно дете, обърнаха му гръб и съвсем го забравиха.
