Балтамос помълча няколко мига, накрая проговори:
— Да. Да, знам, че съм длъжен. Спи сега, Уил, а аз ще те пазя. Няма да те изоставя.
Уил му повярва. Нямаше друг избор. И не след дълго се унесе в сън.
Когато се събуди, мокър от влагата и премръзнал до кости, ангелът стоеше наблизо. Слънцето изгряваше и тръстиките и блатните растения бяха позлатени от утринната светлина.
Още преди да е помръднал, Балтамос се обади:
— Реших какво трябва да правя. Ще стоя с теб ден и нощ и ще го правя с радост и усърдие. Заради Барух. Ако мога, ще те отведа при Лира, а после ще ви придружа до крепостта на лорд Азриел. Живял съм хиляди години и ще живея още хиляди, стига да не ме убият, но никога не съм срещал създание като него, което така да ме тласка към доброто. Много пъти съм правил грешки, но всеки път неговата доброта ги изкупваше. Сега вече го няма и ще трябва да живея без него. Може от време на време пак да греша, но ще сторя всичко възможно да е по-рядко.
— Тогава Барух би се гордял с теб — увери го Уил.
— Искаш ли да полетя напред, за да видя къде сме?
— Да. Вдигни се високо и ми кажи какво представлява местността нататък. Имам чувството, че няма да се измъкнем от тези тресавища.
Балтамос се издигна във въздуха и полетя. Не беше казал на Уил всичко, което го притесняваше, защото си беше обещал да не го тревожи напразно. Но знаеше, че ангелът Метатрон, Наместникът, от когото се спасиха като по чудо, е запечатал в съзнанието си образа на Уил. И не само лицето му, но и всичко за него, което ангелите са в състояние да видят, в това число и неща, чието съществуване самият той не подозираше. Онази част от неговото същество, което Лира би нарекла негов демон. Метатрон беше голяма заплаха за Уил и Балтамос трябваше рано или късно да му го каже, но не сега. Прекалено трудно беше.
Уил прецени, че по-лесно ще се стопли, ако върви, отколкото да чака огънят да се разгори. Затова метна раницата на рамо, загърна се с плаща и пое на юг. Имаше пътека, кална и изровена, но поне беше ясно, че от време на време оттук минават хора. Ала хоризонтът му се струваше толкова далече накъдето и да погледнеше, че сякаш стоеше на едно място.
По някое време, когато слънцето вече се беше издигнало, някъде край него прозвуча гласът на Балтамос:
— На около половин ден път оттук има голяма река и град с пристан. Летях доста високо и видях, че реката тече право на юг по протежение на много мили. Ако успееш да се качиш на някоя лодка, ще спечелиш много време.
— Чудесно! — зарадва се Уил. — А тази пътека ще ни отведе ли до града?
— Тя минава през едно село с църква и градини, после продължава към града.
— Чудя се на какъв ли език говорят. Дано да не ме затворят, ако се окаже, че не знам техния език.
— Като твой демон аз ще превеждам — успокои го Балтамос. Знам много езици и тукашният едва ли ще ми е непознат.
Селото се оказа малко и запуснато — шепа схлупени дървени къщурки, няколко оградени кошари за елени и глутница кучета, които се разлаяха при приближаването им. От тенекиените коминчета се виеше дим и увисваше ниско над дъсчените покриви. Земята беше кална и изровена. Личеше си, че скоро е имало наводнение — калта стигаше почти до праговете, а строшените греди и люлеещите се ръждиви ламарини показваха къде са били пометените от водата веранди и навеси.
Но не това беше най-любопитното. Уил отначало си помисли, че губи равновесие, дори се препъна един-два пъти. Защото сградите не стояха отвесно, а всичките бяха наклонени. Камбанарията на малката църквица се беше пропукала зловещо. Дали селото не беше сполетяно от земетресение?
Кучетата лаеха като бесни, но не се осмеляваха да се приближат.
Балтамос беше приел облика на едро снежнобяло куче с черни очи, гъста козина и навита на кравайче опашка, и ръмжеше така свирепо, че истинските псета стояха на почтително разстояние от него. Те бяха жалки пършиви създания, а малкото елени в кошарите изглеждаха проскубани и апатични.
Уил спря в средата на селцето и се огледа, като се чудеше накъде да тръгне. Докато се озърташе така, отнякъде се появиха, двама-трима мъже, които застанаха пред него и го зяпнаха. Това бяха първите хора, които виждаше в света на Лира. Бяха облечени в дебели сукнени дрехи, с кални ботуши и кожени шапки. Видът им никак не беше дружелюбен.
Бялото куче се превърна във врабче и кацна на рамото на Уил. Той забеляза, че никой от мъжете не трепна — всички те имаха демони, повечето кучета. В този свят това беше в реда на нещата. Балтамос прошепна на ухото му:
— Продължавай да вървиш. Не ги гледай в очите. Наведи глава. Това е признак на уважение.
Уил последва съвета му. Можеше да се направи съвсем незабележим — това беше най-голямата му дарба. Когато стигна до тях, мъжете вече бяха изгубили интерес към него. Тогава се отвори вратата на най- голямата къща на улицата и мъжки глас извика нещо на непознат език.
— Свещеникът — прошепна Балтамос. — Трябва да си любезен. Обърни се нататък и се поклони.
Уил отново се подчини. Попът беше огромен мъж с посивяла брада, облечен в дълго черно расо. На рамото му беше кацнал демонът му врана. Живите му очички огледаха Уил, без да пропуснат нищо. Свещеникът махна с ръка.
Уил се приближи и отново се поклони.
Попът каза нещо и Балтамос преведе:
— Пита откъде идваш. Измисли нещо.
— Аз говоря английски — бавно и отчетливо произнесе Уил. — Не знам друг език.
— А, английски! — извика ентусиазирано попът на собствения му език. — Скъпи момко! Добре дошъл в нашето село, нашето малко, килнато на една страна Холодное! Как се казваш и накъде си се запътил?
— Казвам се Уил и съм тръгнал на юг. Изгубих се и търся родителите си.
— Тогава трябва да влезеш вътре, да се почерпим — заяви попът и обви раменете му с тежката си ръка, тласкайки го към прага на къщата.
Демонът врана проявяваше жив интерес към Балтамос. Но и ангелът не беше вчерашен — превърна се в мишка и пропълзя в джоба на Уил, сякаш се срамуваше.
Попът го въведе в стая, вмирисана на тютюнев дим. На една маса съскаше самовар от ковано желязо.
— Как каза, че ти е името? — попита домакинът.
— Уил Пари. А вие не ми казахте как да се обръщам към вас.
— Отец Семьон — представи се свещеникът и го погали по ръката, докато го водеше към стола. — Служител съм на Светата църква. Малкото ми име е Семьон, а баща ми беше Борис, така че аз съм Семьон Борисович. А твоят баща как се казва?
— Джон Пари.
— Джон значи Иван. Така че ти си Уил Иванович, а аз съм отец Семьон Борисович. Откъде идеш, Уил Иванович, и накъде си тръгнал?
— Изгубих се. Пътувах със семейството си на юг. Баща ми е военен, изследваше Арктика, а после стана нещо и се изгубихме. Отивам на юг, защото знам, че трябваше да тръгнем нататък.
Попът разпери ръце.
— Военен? Изследовател от Англия? От векове по калните улици на Холодное не е минавал толкова интересен човек, но настанаха такива времена, че може да се появи още утре! Ти самият си добре дошъл тук, Уил Иванович. Трябва да пренощуваш у дома. Ще хапнем, ще си поговорим. Лидия Александровна! — викна той.
В стаята безмълвно изникна застаряваща жена. Отец Семьон й каза нещо на руски. Жената кимна, взе една чаша и я напълни с чай от самовара, после я подаде на Уил заедно с чинийка сладко и сребърна лъжичка.
— Благодаря — каза момчето.
— Конфитюрът е за подслаждане на чая — обясни попът. — Лидия Александровна го прави от боровинки.
След подслаждането чаят стана по-скоро кисело-горчив, но Уил го изпи. Попът се беше навел към него и го оглеждаше, опипваше ръцете му да види дали се е стоплил, галеше коляното му. С надеждата да го
