повтаряше за кой ли път доктор Мери Малоун на възрастната двойка в маслиновата горичка, която се опитваше да я натовари с повече храна, отколкото беше в състояние да носи.
Двамата живееха тук в усамотение, без деца, и трепереха пред Привиденията, които се мяркаха сред сребристо-сивите дървета. Ала когато Мери Малоун се зададе по пътя с раницата на гърба, Привиденията се изплашиха и се разбягаха. Двамата възрастни хора я поканиха в обвитата си с лози къщичка, нагостиха я с вино, сирене, хляб и маслини и сега не искаха да я пуснат.
— Трябва да вървя — убеждаваше ги Мери. — Благодаря ви, толкова сте мили… Не мога да нося повече… Добре, още малко сирене… Благодаря.
Очевидно те виждаха в нея един вид талисман срещу Привиденията. На нея й се искаше да е така. През тази седмица в света на Читагазе беше видяла достатъчно опустошения, достатъчно изсмукани от Привиденията възрастни и ровещи из боклуците деца, за да изпитва ужас пред тези безплътни вампири. Знаеше обаче, че те изчезват в мига, в който ги доближи. Все пак не можеше да остане с всички, които имаха нужда от нея, трябваше да продължи пътя си.
Мери намери място и за последната бучка козе сирене, увито в лозов лист, усмихна се и още веднъж се поклони, после се наведе за сетен път да пие от потока, бълбукащ между сивите скали. Изправи се, лекичко плесна с ръце, както беше направила възрастната двойка, и решително се обърна да си върви.
Всъщност изглеждаше по-решителна, отколкото беше. Последният й досег с тези странни творения, които тя наричаше сенчести частици, а Лира — Прах, беше от екрана на компютъра, унищожен по техен съвет. Сега не знаеше какво да прави. Бяха и казали да мине през пролуката в своя Оксфорд, Оксфорд на Уил, и тя го беше направила, за да се озове в този неправдоподобно чужд свят, зашеметена и разтреперана от смайване. Знаеше, че единствената й задача е да открие момчето и момичето и после да изиграе ролята на змията, каквото и да значеше това.
Мери продължи да върви, като се оглеждаше и ослушваше внимателно, но не откриваше нищо необичайно. Докато се отдалечаваше от маслиновата горичка, тя реши, че ще трябва да потърси знак, който да я упъти.
Когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурна, че никой няма да я смущава, тя седна под един бор и отвори раницата. На дъното, увита в копринен шал, лежеше книга, с която не се беше разделяла от двайсет години. Коментари върху китайския метод за гадаене И-Дзин.
Беше я взела по две причини. Първата беше сантиментална — беше й подарък от дядо й и като ученичка често я използваше. А втората… Когато Лира за пръв път влезе в лабораторията, първият й въпрос беше: „Какво е това?“ Момичето питаше за плаката на вратата, на който бяха изобразени символите на И-Дзин. Малко по-късно, по време на забележителната си демонстрация, Лира беше научила (или поне така твърдеше), че Прахът има много други начини да разговаря с хората и един от тях е този китайски метод.
Ето защо, докато набързо си приготвяше багажа, за да напусне собствения си свят, Мери взе със себе си „Книга на промените“, както се наричаше ръководството, и дървените пръчици, които използваше при тълкуването. Сега беше времето да влязат в употреба.
Тя постла шала на земята и започна да разделя и да брои пръчиците, пак да ги разделя и пак да брои, после да оставя някои настрана — нещо, което беше правила до умопомрачение като любопитно хлапе, но оттогава почти не й се беше случвало. Беше позабравила точните правила, но скоро почувства как ритуалът постепенно се избистря, а заедно с него и онова спокойно съсредоточаване, което беше неразделна и твърде важна част от разговора със Сенките.
След известно време тя стигна до числата, а оттам и до съответната хексаграма — група от шест прекъснати и непрекъснати линии и погледна тълкуването. Това беше най-трудната част, защото книгата си служеше с твърде енигматичен език.
Ето какво прочете:
Това й прозвуча окуражаващо. Продължи да чете, следвайки заплетения лабиринт, по който тълкуването я водеше, докато стигна до:
Тук трябваше да гадае. Думата пролуки й напомни за тайнствения прозорец във въздуха, през който беше влязла в този свят. А първите думи изглежда означаваха, че трябва да върви нагоре.
Едновременно озадачена и окуражена, Мери прибра книгата и пръчиците и пое нагоре по пътеката.
Четири часа по-късно беше плувнала в пот и уморена до смърт. Слънцето се спускаше над хоризонта. Неравната пътека, по която се движеше, съвсем беше изчезнала и изкачването по нападалите камъни ставаше все по-трудно. От лявата й страна се спускаше стръмен склон, в чието подножие имаше маслинови и лимонови горички, занемарени лозя и изоставени вятърни мелници, размити в приглушената светлина на угасващия ден. Отдясно се издигаше насип от дребни камъни и чакъл, на чийто връх се възправяше скала от ронещ се варовик.
Мери уморено намести раницата и стъпи на следващия плосък камък, но спря още преди да се е отпуснала с цялата си тежест върху него. Светлината очертаваше нещо любопитно и тя сложи ръка над очите си, за да не й пречи ослепителната белота на насипа.
Да, ето го отново! Приличаше на стъкло, увиснало без каквато и да било опора във въздуха, но без отраженията, които задържат погледа. Просто правоъгълник, който беше различен. Тя си спомни какво се казваше в И-Дзин: Уединена пътека, малки камъни, врати и пролуки.
Пред нея се очертаваше прозорец, същият като онзи на Съндърланд авеню. Видя го единствено благодарение на светлината — ако слънцето беше малко по-високо, едва ли щеше да забележи нещо.
Приближи се до малкото пространство, тласкана от жадно любопитство, защото не беше успяла да разгледа първия прозорец както трябва. Тогава трябваше да се махне по възможно най-бързия начин. Но този път огледа всичко най-подробно, опипа ръбовете, повъртя се наоколо, за да установи, че от другата страна прозорецът е невидим. Силно впечатление й направи огромната разлика между тук и там и от самия факт, че подобно нещо е възможно, дъхът й секна.
Пазителят, който го беше отворил някъде по време на американската революция, не си беше дал труда да го затвори, но поне беше избрал място, което твърде много приличаше на тукашното. И оттатък имаше скали. Но от другата страна те бяха различни — не варовик, а гранит. Когато Мери прекрачи отвъд, за своя изненада се озова не в подножието на канарата, а кажи-речи на самия връх на нисък сипей, под който се простираше обширна равнина.
Тук също беше вечер. Тя се отпусна на земята, за да даде отдих на уморените си крака и в същото време да се наслади необезпокоявана на чудото.
Златиста светлина и безкрайна прерия или савана, каквато никога не беше виждала в собствения си свят. Беше покрита с ниска трева, обагрена във всички нюанси на кафявото и зеленото, леко вълниста в светлината на отиващия си ден, но същевременно прорязана по необичаен начин от светлосиви каменни реки.
Освен това тук-там се надигаха китки от най-високите дървета, които Мери беше виждала някога. На една научна конференция в Калифорния беше отишли да види огромните червени секвои и остана изумена. Ала тези дървета тук каквито и да бяха, й се струваха двойно по-високи. Листата им бяха гъсти и тъмнозелени, а огромните им дънери — златисто-червени в пурпурната светлина на залеза.
И накрая, из прерията пасяха стада животни, които не се различаваха добре от такова разстояние, но в движенията им имаше нещо странно, непривично за окото.
Мери беше уморена до смърт, гладна и жадна след дългия преход. Някъде наблизо обаче се чуваше приятният ромон на поточе и само след минута тя го откри. Тънка струйка чиста вода, която се процеждаше
