през мъха и камъните и се стичаше надолу по склона. Мери пи дълго и с наслада, после напълни бутилките и се настани край изворчето. Щеше да пренощува тук, защото вече се смрачаваше.
Облегната на скалата, увита в спалния чувал, тя вечеря хляб и козе сирене, после се отпусна на земята и тутакси заспа непробудно.
Събуди се от лъчите на утринното слънце, което грееше право в лицето й. Въздухът беше прохладен, а по косата й и спалния чувал бяха полепнали ситни капчици роса. Тя полежа няколко минути, вдъхвайки утринната свежест. Имаше усещането, че е първият човек, съществувал на света.
Седна, прозина се, протегна се, потрепери и се изми на студения извор, после изяде няколко сушени смокини и реши да се поогледа наоколо.
Оттатък малката височинка, на която се беше озовала, се простираше безкрайната прерия. Сега дългите сенки на дърветата сочеха към нея и тя различи прелитащите над кичестите корони птичи ята — толкова дребни, че приличаха на прашинки.
Тревата стигаше до коленете й, а помежду нея растяха ниски храстчета, наподобяващи хвойна, но не по-високи от глезените й. Имаше и подобни на макове, лютичета и синчец цветя, които изпъстряха равнината с разноцветни петна. Огромна пчела, дълга колкото палеца й, кацна върху едно синьо цветче, което се преви под тежестта й. Но когато насекомото литна, Мери с изумление забеляза, че е сбъркала, защото само след миг то се насочи към ръката й и кацна на пръста й, опитвайки кожата й с дълго и тънко като игла хоботче. След като не откри нектар, то отново излетя и повече не се върна, но това й беше достатъчно, за да забележи, че не е никакво насекомо, а миниатюрно колибри, чиито бронзови крила пърхаха толкова бързо, та погледът й не можеше да ги различи.
Как биха й завидели биолозите в собствения й свят, ако можеха да видят онова, което виждаше тя!
Мери продължи нататък и скоро се приближи до едно от пасящите стада, които беше видяла предния ден. Тогава движенията на животните й се сториха странни, без сама да знае защо. По размер и цвят те приличаха на антилопи или сърни, но видът на краката им я накара да спре и да разтърка очи. Крайниците бяха разположени под формата на ромб — два в средата, един отпред и един под опашката, и животните се придвижваха със странни подскачащи движения. Мери с удоволствие би разгледала скелета, за да си изясни как работи целият този механизъм.
Животните от своя страна я посрещнаха с кротки, лишени от любопитство и тревога погледи. Тя изпита желание да се приближи и да ги огледа отблизо, но ставаше горещо и сенките на огромните дървета й се сториха далеч по-примамливи, пък и разполагаше с достатъчно време да го стори по-късно.
Не след дълго тя излезе от тревата и стъпи върху една от каменните реки, които беше видяла от хълма. Още едно чудо, което я изуми.
Може би бяха застинали потоци лава. Долният слой беше тъмен, почти черен, затова пък повърхността беше бледа, сякаш излъскана или остъргана. Приличаше на добре поддържано шосе от света на Мери и със сигурност по-удобно за ходене от тревата.
Тя тръгна по камъка, който правеше широк завой по посока на дърветата. Колкото повече приближаваше, толкова по-голямо ставаше изумлението й при вида на огромните дънери, които бяха широки колкото къщата й и високи… Тук дори не можеше да намери сравнение.
Мери се приближи до първия ствол по пътя си и опря длани в напуканата златисто-червена кора. Земята беше покрита с дебел килим от окапали листа, дълги колкото стъпалата и, меки и уханни. Тутакси я обкръжи облак дребни мушици, малко ято миниатюрни колибри, жълта пеперуда колкото дланта й и множество пълзящи твари. Въздухът беше изпълнен с жужене, бръмчене и шумолене.
Тя тръгна по опадалата шума с усещането, че се намира в катедрала — същото спокойствие, същите високи сводове, същото благоговение в душата.
Преходът й беше отнел повече време, отколкото очакваше. Наближаваше пладне — това личеше по почти отвесните снопове лъчи, които си пробиваха път през зеления свод. Мери сънливо се запита защо ли тревопасните не се крият под сянката в това горещо време на деня.
Отговорът дойде скоро.
Изнурена от жегата и неспособна да направи и крачка повече, тя полегна между корените на едно от гигантските дървета, положи глава върху раницата и тутакси задряма.
Беше спала двайсетина минути, когато внезапно близо до нея се чу силен трясък, от който земята сякаш се разтърси.
Последва втори. Мери седна и разтърка очи. Насреща й се търкаляше нещо валчесто, около метър широко, което спря на крачка от нея.
След него падна още едно, този път малко по-далеч. Тя го видя как се стовари отгоре, удари се с трясък в огромното коренище и се търколи в шумата.
Мисълта, че нещо подобно може да се сгромоляса отгоре й, я накара бързо да грабне раницата и да побегне по-далеч от гората. Какво беше това? Шушулки със семена?
Мери се престраши да навлезе отново под дърветата, за да разгледа най-близката. Бързо я претърколи и я изкара на тревата.
Шушулката беше идеално кръгла и плоска като колело, около една педя дебело. В средата, където се прикрепяше към дървото, имаше вдлъбнатина. Не беше тежка, затова пък се оказа невероятно твърда и покрита с гъсти власинки, така че ръката й се плъзгаше в едната посока, но на обратно срещаше съпротива. Мери опита да пробие черупката с ножа си, но напразно. Не остана дори драскотина.
Стори й се, че пръстите й са по-гладки. Помириса ги и усети едва доловим аромат, примесен с миризмата на прах. Погледна отново шушулката. В центъра нещо блестеше. Докосна го и усети, че е хлъзгаво под пръстите й. Изглежда шушулката отделяше някакъв вид масло.
Мери остави странната си находка на земята и се замисли за еволюцията на този свят.
Ако теорията й за вселените беше вярна и съществуваха множество светове, тогава някои от тях се бяха откъснали от нейния по-рано от другите. Очевидно в този свят еволюцията благоприятстваше огромните дървета и едрите животни с ромбоиден скелет.
Сега започваше да разбира колко е ограничен хоризонтът й на учен. Ботаника, геология, биология — тук нищо не беше същото и тя беше невежа като младенец.
Някъде отдалеч се разнесе нисък тътен, чиято посока не можа да определи до мига, в който видя по една от пътеките да се движи облак прах. До него имаше около миля, но пък и облакът се движеше бързо. Внезапно я хвана страх.
Втурна се обратно в гората. Откри тясна пролука между два корена и се шмугна там, като от време на време надничаше, за да види докъде е стигнал прашният облак.
От онова, което видя, й се зави свят. Отначало като че приближаваха няколко мотоциклета. После й се стори, че е стадо животни, но това беше невъзможно. Нито едно животно не можеше да има колела. Накрая ги видя.
Бяха около дузина или малко повече. На ръст бяха горе-долу колкото тревопасните, но по-тънки и сиви на цвят, на главите с рога и къси хоботи, наподобяващи слонските. Имаха същите ромбоидни скелети, но кой знае как бяха развили колела на предните и задните крайници.
Но в природата колела не съществуват, настойчиво напомняше умът й. Не беше възможно. За това беше нужна ос с лагери, напълно отделена от въртящата се част. Това не можеше да бъде, нямаше начин…
Те спряха на петдесетина метра от нея и прахът се слегна. В този миг тя направи връзката и се изсмя на глас, почти давейки се от възторг.
Колелата бяха от същите тези шушулки. Идеално кръгли, изумително твърди и леки — най-съвършените колела, които можеха да се измислят. Съществата промушваха нокътя на предния и задния си крайник през центъра, а другите два крака използваха, за да се оттласкват. Докато се възхищаваше на изобретателността им, тя се почувства и малко притеснена, защото рогата им изглеждаха много остри, а любопитството и интелигентността в погледа можеха да се различат дори от разстояние.
Съществата я търсеха.
Едно от тях забеляза шушулката, която Мери беше измъкнала от гората, и се насочи нататък. Когато стигна до нея, вдигна колелото с хобота си и го търколи към останалите.
Всички се събраха около шушулката и започнаха лекичко да я опипват с гъвкавите си хоботи. Стори й се, че в чуруликането, гукането и писукането им долавя неодобрение. Някой си беше пъхал носа не където трябва и беше повредил шушулката.
