разсее Уил попита защо къщите в селото са наклонени на една страна.
— Земята се разтърси — обясни отецът. — Всичко това е предречено в Апокалипсиса на свети Йоан. Реките ще потекат обратно… Голямата река наблизо течеше на север, към Арктическия океан. Хиляди години е текла на север от планините на Централна Азия, още, откакто Отецът наш небесен сътворил земята. Но когато земята се разтърси и дойдоха мъглите и наводненията, всичко се промени и тогава голямата река потече на юг за седмица и повече, докато отново смени посоката си на север. Светът се е преобърнал с главата надолу. Ти къде беше по време на земетресението?
— Далеч оттук. Не знаех какво става. Когато мъглата се вдигна, семейството ми го нямаше. И сега не знам къде съм. Вие ми казахте името на селото, но къде се намира то? В коя част на света?
— Подай ми оная, голямата книга на долната полица — каза Семьон Борисович. — Ще ти покажа.
Попът придърпа стола си по-близо до масата и наплюнчи пръсти, преди да разлисти големия атлас.
— Ето тук — посочи той с мръсния си нокът една точка в Централен Сибир, далеч на изток от Урал. Близката река наистина извираше от северните части на Тибет и стигаше до Арктическия океан. Уил се вгледа внимателно в Хималаите, но не откри нищо подобно на онова, което Барух му беше нарисувал.
Семьон Борисович не млъкваше, разпитваше Уил за подробности от живота му, за семейството и дома му, и Уил, изпечен лъжец, отговаряше удовлетворително. По някое време икономката поднесе супа от цвекло и черен хляб и след дългата молитва, която попът прочете, двамата се заеха с яденето.
— Е, Уил Иванович, какво ще правим днес? — попита Семьон Борисович. — Карти ли ще играем, или предпочиташ ди си говорим?
Той наля още една чаша чай от самовара и Уил колебливо я пое.
— Не играя карти — отвърна момчето, — пък и нямам търпение да продължа пътя си. Ако, да кажем, стигна до реката, дали ще мога да се кача на някой параход, който плава на юг?
Едрото лице на попа помръкна. Той се прекръсти с едва забележимо движение.
— В града има вълнения. Сестрата на Лидия Александровна живее там. Тя й казала, че на пристанището имало цял кораб с мечки, които отивали на юг. Бронирани мечки. Идват от Арктика. Ти като беше на север, видя ли бронирани мечки?
Попът беше станал подозрителен и Балтамос прошепна на ухото на момчето:
— Внимавай!
Уил много добре знаеше на какво дължи това предупреждение при споменаването на мечките сърцето му беше започнало да бие лудо и трябваше да се овладее.
— Бяхме далеч от Свалбард, пък и мечките бяха заети със собствените си работи — спокойно отвърна той.
— Да, и аз така чух — кимна попът, за негово огромно облекчение. — Но сега напускали родните си места и тръгвали на юг. Имали кораб, но хората от града не им давали гориво. Страх ги е от мечките. И така е редно — те са деца на дявола. Всичко, което иде от север, е от дявола. Също като вещиците — щерки на злото са те! Църквата е трябвало да ги изтреби до крак още преди много години. Гледай да си нямаш работа с тях, Уил Иванович, чуваш ли! Знаеш ли какво ще направят, когато пораснеш? Ще се опитат да те съблазнят. Ще използват всички изкушения, които са им достъпни — плътта си, нежната си кожа, сладкия си глас, за да ти вземат семето. Знаеш какво искам да кажа. Ще те пресушат, ще те оставят празен! Ще ти отнемат бъдещето, децата, които трябва да имаш, ще те оставят без нищо! Трябва да бъдат изтребени, всичките до една!
Попът посегна към полицата и свали бутилка и две малки чашки.
— Ще ти предложа да пийнем по нещо, Уил Иванович. Ти си млад, така че една-две чашки ти стигат. Но понеже растеш, трябва да научиш някои неща, например вкуса на водката. Лидия Александровна миналата година набра доста плод, а аз го дестилирах и ето резултата. Тази бутилка е единственото място, където отец Семьон се прегръща с Лидия Александровна!
Той се изсмя и отпуши бутилката, после напълни чашките до ръба. Тези приказки караха Уил да се притеснява ужасно. Какво да прави? Как да откаже водката, без да обиди домакина?
— Отче Семьон — каза той и се изправи, — бяхте много любезен и съжалявам, че не мога да остана повече, да опитам питието ви и да си поговорим, защото онова, което ми казвате, е много интересно. Но нали разбирате, притеснявам се за семейството си и нямам търпение да го намеря, затова ще трябва да тръгвам, колкото и да ми се иска да остана по-дълго.
Попът примлясна и се намръщи, но после размисли и сви рамене.
— Добре, щом трябва, тръгвай. Но преди това си изпий водката. Сега се изправи и пий на един дъх, като мен!
Той обърна чашката в гърлото си, преглътна водката наведнъж и се изправи, протягайки другата чаша на Уил. В мръсните му дебели пръсти чашката изглеждаше съвсем мъничка, но беше пълна до ръбовете с чист спирт. Уил усещаше тежката замайваща миризма, както и вонята на застаряла пот и храна от расото на домакина. Започна да му се гади.
— Пий, Уил Иванович! — извика попът с радушие, в което се долавяше и заплаха.
Уил вдигна чашата и без колебание изгълта на един дъх лютата изгаряща течност. Сега трябваше да направи всичко възможно да не му прилошее.
Чакаше го обаче още едно изпитание. Семьон Борисович се наведе към него от висотата на огромния си ръст и го хвана за раменете.
— Моето момче! — изрече той, после притвори очи и започна да реди някаква молитва или псалм.
От него лъхаше мощно на тютюн, алкохол и пот, а рошавата му брада подскачаше и гъделичкаше лицето на Уил. Момчето спря да диша.
Ръцете на попа обвиха раменете му. Семьон Борисович го прегърна силно и го целуна по двете бузи. Уил усети как Балтамос заби острите си ноктенца в рамото му и не помръдна. Главата му се маеше, стомахът му се преобръщаше, но той успя да запази самообладание и остана на мястото си.
Най-сетне изпитанието свърши. Попът го пусна и отстъпи крачка.
— Тръгвай, Уил Иванович! — каза той. — На добър път.
Уил взе раницата и плаща и си тръгна, опитвайки се да върви по права линия. След като излезе от къщата на свещеника, пое по пътя и скоро селото остана зад гърба му.
Беше вървял към два часа, когато гаденето попремина, за да отстъпи място на тъпа пулсираща болка в черепа. По някое време Балтамос го накара да спре и сложи хладните си длани върху челото и тила му. Болката поутихна, но Уил се зарече, че никога повече няма да пие водка.
Надвечер пътеката стана по-широка и излезе от тръстиките. Уил видя пред себе си града, а отвъд него се простираше водна шир, толкова необятна, че спокойно би могла да е море.
Дори от такова разстояние ясно се виждаше, че нещо не е наред. Над покривите се издигнаха облачета дим, а няколко секунди по-късно до слуха му долетя и тътен на оръдие.
— Балтамос — каза Уил, — ще трябва пак да се превърнеш в демон. Стой около мен и се оглеждай за опасност.
Той навлезе в покрайнините на бедното мръсно градче, чиито къщи бяха още по-опасно килнати от онези в селото, а наводнението беше оставило кални следи над човешки ръст по стените. Покрайнините бяха пусти, затова пък откъм реката долитаха викове, писъци и пушечни изстрели, които ставаха все по- отчетливи, докато момчето се приближаваше към пристанището.
Тук поне имаше хора — някои се бяха надвесили от прозорците на горните етажи, други надничаха предпазливо иззад ъглите към реката, където над покривите се подаваха високи кранове и върхове на мачти.
Стените на къщите се разтърсиха от нова експлозия и от един близък прозорец се разхвърчаха стъкла. Хората плахо се отдръпнаха и се заозъртаха отново. В опушения въздух се разнесоха нови крясъци.
Уил сви зад ъгъла и се озова в началото на улицата, извеждаща на пристанището. Когато димът и прахът се слегнаха, забеляза на известно разстояние от пристана ръждясал кораб, който се опитваше да се държи срещу течението, а на самия кей тълпа от хора с пушки и пистолети бяха наобиколили голямо оръдие, което в следващия миг гръмна. От гърлото му изскочи огън и след няколко секунди близо до кораба се чу мощен плясък.
Уил заслони очите си с ръка. На кораба се мяркаха някакви фигури и той разтърка невярващо очи, макар да знаеше какво може да очаква. Това не бяха хора, а огромни създания от метал или оковани в тежки
