пещерата, за да защитават Лира с всички средства, докато пристигнат спасителните сили на крал Огунве. Над всичко трябваше да стои нейната сигурност.
Качването на борда на цепелина беше твърде рисковано за двамата шпиони, още повече че се налагаше да носят и оборудването си. Освен магнитния резонатор трябваше да качат и две ларви на насекоми и да се запасят с храна за тях. Когато се излюпеха, насекомите щяха да приличат на водни кончета, но нито в света на Уил, нито тук бяха виждали нещо подобно на тях. Най-напред те бяха много по- големи от тукашните водни кончета. Жилоногите ги отглеждаха с много грижа и насекомите на всеки клан се отличаваха от другите. Кланът на кавалера Тиалис развъждаше силни кончета на червени и жълти ивици с неутолим апетит, докато питомецът на лейди Салмакия щеше да бъде по-тънък и строен, с електриково- синьо тяло и способността да свети нощем.
Всеки шпионин разполагаше с няколко такива ларви, които с помощта на грижливо премерено хранене с масло и мед можеха да пребивават в летаргия за неограничено време или да бъдат подложени на ускорено съзряване. Тиалис и Салмакия имаха около тридесет и шест часа, в зависимост от скоростта на вятъра, за да помогнат на ларвите да се излюпят — горе-долу толкова щеше да продължи полетът, а те трябваше да са готови преди кацането на цепелина.
Кавалерът и вярната му сподвижничка си намериха удобно местенце зад една преградка и се скриха, докато чакаха да натоварят и заредят кораба с гориво. После моторите зареваха, разтърсвайки лекото съоръжение до основи, и цепелинът се издигна във въздуха.
Сънародниците им биха възприели като смъртна обида подобно сравнение, но жилоногите умееха да се спотайват като плъхове. От скривалището си Тиалис и Салмакия можеха да подслушат кажи-речи всичко. На всеки час те се свързваха по резонатора с лорд Роке, който летеше на гироптера на крал Огунве.
Ала имаше още нещо, за което нямаше да чуят нито дума на цепелина, защото Председателят не говореше за него — убиеца отец Гомес, който беше получил предварително опрощение на греховете. Ако Съдът на Консисторията не успееше, той щеше да довърши мисията. Никой не знаеше къде е отец Гомес и дори не подозираше за съществуването му, за да го проследи.
10.
Колелата
От морето се подига малко облаче, колкото човешка длан.
— Да — кимна червенокосото момиче в градината на изоставеното казино. — Видяхме я — и аз, и Паоло. Мина оттук преди няколко дни.
— А помните ли как изглеждаше? — попита отец Гомес.
— Беше й горещо — каза момчето. — Имаше пот по лицето.
— На колко години беше?
— Ами… — Момичето се замисли. — Четирийсет. Или петдесет. Не я видяхме отблизо. Може и на трийсет да е била. Но наистина й беше горещо и носеше голяма раница, по-голяма от твоята, ей такава…
Паоло я дръпна и прошепна нещо на ухото й, без да откъсва очи от свещеника. Слънцето грееше право в лицето му.
— Да, знам, Привиденията! — нетърпеливо го прекъсна момичето и се обърна към отец Гомес. — Тя изобщо не се боеше от Привиденията. Вървеше си през града и пет пари не даваше. Никога не съм виждала някой от големите да прави така. Все едно не знаеше за тях. Също като теб! — предизвикателно изрече малката.
— Има много неща, които не знам — кротко продума отец Гомес. Момчето дръпна сестричката си за ръкава и отново зашепна.
— Паоло мисли, че си тръгнал за ножа — стрилия го с поглед момичето.
Отец Гомес едва не подскочи. Помнеше какво беше казал Фра Павел пред Съда на Консисторията. Сигурно говореха за този нож!
— Стига да мога — рече той. — Ножът е оттук, нали?
— От Tope дели Анджели — кимна момичето и посочи четвъртитата каменна кула, която се издигаше над ръждивочервените покриви, трептяща в омарата на жаркия ден. — А момчето, което го открадна, уби брат ни Тулио. Привиденията го нападнаха. Ако си решил да убиеш това момче, хубаво ще направиш. Пък и момичето… Тя е лъжкиня и с нищо не е по-добра от него!
— И момиче ли е имало? — учуди се престорено свещеникът.
— Гадна лъжкиня! — плю червенокосото момиче. — За малко да ги убием, но тогава дойдоха някакви жени, летящи жени…
— Вещици! — допълни Паоло.
— Да, вещици, и не можехме да се бием с тях. Те ги отведоха онова момче и момичето, де. Не знам къде са отишли. А жената дойде след това. Помислихме си, че може и тя да има някакъв нож, да я пази от Привиденията. Ти също! — Момичето предизвикателно вирна брадичка.
— Аз нямам нож — увери я отец Гомес. — Но имам свята мисия. Може би тя ме пази от тези… Привидения.
— Може — съгласи се момичето. — Е, щом я търсиш, ще ти кажа. Тя тръгна на юг, към планините, не знам точно накъде. Но когото и да попиташ, ще ти каже, защото в Читагазе няма друга такава жена. Няма да ти е трудно да я откриеш.
— Благодаря, Анджелика — каза свещеникът. — Бог да ви благослови, деца мои.
Той нарами торбата си и закрачи доволен по пустите улици.
След три дни, прекарани в компанията на съществата двуколки, Мери Малоун вече знаеше доста повече за тях, а и те научиха немалко за нея.
Онази сутрин я откараха по базалтовия път до селото си, разположено на речния бряг. Пътуването беше неудобно — нямаше за какво да се хване, а и гърбът на съществото беше корав. Препускаха със скорост, която я хвърляше в трепет, но в трополенето на колелата и стремителния им бяг имаше нещо опияняващо.
Докато стигнат до селото, тя успя да си изясни някои неща от анатомията им. Също като при тревопасните скелетът им имаше ромбоидна форма, с по един крайник на всеки ъгъл. Изглежда някъде по пътя на еволюцията далечните им предци бяха развили тази форма и я бяха намерили удобна, както пълзящите твари от света на Мери бяха развили гръбначен стълб.
Базалтовият път се спускаше полегато надолу, но по някое време склонът стана по-стръмен и съществата се затъркаляха по инерция. Те прибраха страничните си крака и се втурнаха надолу със скорост, от която дъхът на Мери секна. Трябваше обаче да признае, че съществото, което яздеше, нито веднъж не направи нищо, от което тя да се почувства застрашена. Ако имаше за какво да се хване, язденето дори би й харесало.
В подножието на хълма растеше още една горичка от същите грамадни дървета, а недалеч в равната тревиста низина се виеше широка река. По-нататък смътно блещукаше нещо, което би могло да е по-голяма водна площ, но нямаше време да го разгледа, защото съществата се устремиха към селото на брега на реката, а тя изгаряше от любопитство да го види.
Селцето се състоеше от двайсет-трийсет колиби с тръстикови покриви и стени от преплетени пръти и мазилка, разположени в неравен кръг. Наоколо сновяха и други същества двуколки — някои оправяха покривите, други издърпваха мрежа от реката, трети събираха съчки за огъня.
Значи имаха език, познаваха огъня и живееха в организирано общество. Мери с изненада установи, че е започнала да мисли за тях като за хора. Не бяха човешки същества, и въпреки това бяха хора.
При вида на новодошлите някои от жителите на селото вдигнаха глави и подвикнаха на останалите. Когато групата спря, Мери тромаво се изхлузи от седлото. Знаеше, че я чака жестока мускулна треска.
