Онегин заживя свободно.
И ето го — подстриган модно,
цял dandy в лондонски костюм
сред светския суетен шум.
Той можеше тъй благородно
на френски да се обясни,
изящно да се поклони
и да танцува превъзходно.
Светът прие го, преценил,
че умен е — и твърде мил.
V
А всеки тъй у нас е учил
какво да е и как да е;
и малко знания получил,
ще блеснеш, трудно то не е.
Онегин по преценки много
(на съдници, ценящи строго)
бе учен момък, но педант.
Той имаше щастлив талант
за всичко лесно да говори,
без много да се вдълбочи,
със вид на знаещ да мълчи,
за нещо важно щом се спори,
пред дами с хумор да блести
и да разсмива с остроти.
VI
Латински днес не е на мода,
но той го знаеше добре.
И всеки епиграф що-годе
умееше да разбере,
писмото да завърши с vale,
да каже: туй от Ювенал е,
да рецитира с вид превзет
от „Енеида“ някой ред.
Охота нямаше да рови
праха, покрил летописта
за миналото на света;
но анекдоти стари, нови
от древни времена почти
успял бе да запамети.
VII
Висока страст не обладавал
за звуци време да пилей,
не можеше да различава
какво е ямб, какво хорей.
Той Омира и Теокрита
нападаше. Четеше Смита
и бе дълбок стопановед,
тоест — разправяше навред
с какво държавата живее
и се замогва и защо
тя няма нужда от злато,
щом простия продукт владее.
Баща му не разбра това
и все залагаше нивя.
VIII
Каквото знаеше Евгений,
аз няма да изреждам тук.
В едно той беше просто гений
и би надминал всеки друг —
и в неговата възраст млада
то бе утеха, труд, награда,
поглъщаше го по цял ден,
макар ленив и отегчен:
това бе нежната наука,
която бе Назон възпял —
страдалец, в бляскав век живял,
завършил дните си сред скука
в Молдавия, сред чужда реч
и от Италия далеч.
IX
………
X
Как знаеше да се преструва,
да бди, надежда спотаил,
да уверява, да ревнува,
да бъде мрачен и унил!
Ту горд, ту стихнал и покорен,
внимателен, или пък морен,
ту някак тъжно мълчалив,
ту пламенно красноречив,
в сърдечните писма небрежен!
Безумно влюбен да гори,
забравил себе си дори.
Как погледът му бе ту нежен,
ту дързък, ту като в роса —
с послушно блеснала сълза!
