Дочу шумолене и се огледа. Отначало не забеляза нищо, но после осъзна, че от листака на джунглата в него се взират стотици тъмни очи. Всички бяха деца.
— Иска ми се да си бях взела захарните пръчки — каза Сали.
— Извади един долар.
Сали извади банкнота.
— Ало? Кой от вас иска американски долар?
Чу се радостен възглас и децата наизскачаха от храсталаците като викаха и се блъскаха, протягайки ръце напред.
— Кой говори испански? — попита Сали, вдигнала високо банкнотата.
Изведнъж всички заговориха на испански. От групата се отдели едно по-голямо момиче и пристъпи към тях.
— Мога ли да ви помогна? — попита то със самочувствие и достойнство. Изглеждаше на около тринайсет и беше красива, облечена с тениска и панталони; на ушите й висяха златни обици. Дебели кестеняви плитки се спускаха тежко по гърба й.
Сали й подаде долара. Групата изпусна едно разочаровано „ах“, но явно децата приемаха всичко с хумор. Ледът между тях беше разчупен.
— Как се казваш?
— Марисол.
— Красиво име.
Момичето се засмя.
— Търсим Дон Орландо Окотал. Можеш ли да ни заведеш при него?
— Той замина с
— Какви
— Високият сърдит гринго с изпохапаното от комари лице и другия, усмихнатия, със златните пръстени на всеки пръст.
Том преглътна и погледна Сали.
— Изглежда, че Филип ни е изпреварил и е взел гида ни. — Той се обърна отново към момичето: — Казаха ли къде отиват?
— Не.
— Има ли някакви възрастни в града? Искаме да минем през реката и ни трябва гид.
Момичето кимна:
— Ще ви заведа при моя дядо, Дон Алфонсо Босуас, който е главатарят на селото. Той знае всичко.
Те я последваха. Около нея се носеше аура на спокойствие и вещина, подсилена от изправената й стойка. Когато минаваха през лабиринта от килнати колиби, до ноздрите им достигна миризма на готвено, което без малко да доведе Том до припадък от глад. Момичето ги поведе към най-лошата, както им се стори, колиба в селището, наклонена купчина от колци, в пукнатините на които почти не бе останала кал. Беше построена близо до широко разкаляно пространство, което очевидно изпълняваше ролята на селски площад. В центъра на площада се виждаха група омърляни лимонови и бананови дървета.
Момичето застана отстрани на вратата и ги пропусна да влязат вътре. В средата на колибата седеше възрастен мъж на толкова ниско столче, че кокалестите му колене стърчаха от панталоните, сякаш имаше опасност да пробият в тях дупки. От оплешивяващия му череп стърчаха няколко бели кичура във всички посоки. Той пушеше лула от царевичен кочан, която бе изпълнила колибата със смолист дим. До него лежеше мачете. Беше дребен човек и носеше очила, които уголемяваха очите му и му придаваха вид на изненадан. Беше невъзможно човек да си го представи като вожд на селището; по-скоро имаше вид на най-големия селски бедняк.
— Дон Алфонсо Босуас? — попита Том.
— Кой? — извика старецът, вдигна мачетето и го размаха — Босуас? Този мошеник? Няма го. Изгониха го от селото отдавна. Този негодяй живя твърде дълго, само седеше, пушеше лула по цял ден и заглеждаше момичетата, които преминават покрай колибата.
Том погледна смаяно мъжа, после се извърна към момичето. То стоеше на прага, сподавяйки хихикането си. Старецът остави мачетето на пода и се засмя.
— Влезте, влезте. Аз съм Дон Алфонсо Босуас. Сядайте. Аз съм просто един старчок, който обича да си прави шеги. Имам двайсет внука и шейсет правнука, а те никога не ме посещават, така че се налага да разправям шегите си на чуждите хора. — Той говореше официален, старомоден испански.
Том и Сали седнаха на разнебитените столове.
— Аз съм Том Бродбент — представи се той, — а това е Сали Колорадо.
Възрастният човек се изправи, поклони се официално и седна отново на мястото си.
— Търсим гид, който да ни преведе през реката.
— Хм. Не разбирам какво става, изведнъж всички янки се побъркаха да минават реката, явно мечтаят да се загубят в блатото Миамбар и да нахранят анакондите. Защо?
Том се поколеба, смутен от неочаквания въпрос.
— Опитваме се да намерим баща му — притече му се Сали на помощ. — Максуел Бродбент. Минал е оттук преди около месец с група индианци. Били са с канута. Вероятно са носели много сандъци.
Човекът погледна Том, мигайки.
— Ела насам, момче. — Той протегна твърдата си ръка и сграбчи дланта на Том като в менгеме, придърпвайки го по-близо. След което се взря в него през стъклата с уголемените си очи.
Том имаше чувството, че старецът вижда направо в душата му.
След като го разглежда внимателно няколко минути, той го пусна.
— Виждам, че ти и съпругата ти сте гладни. Марисол! — извика й той на индиански. Но момичето си беше отишло. Той се извърна отново към Том: — Значи онзи, който мина оттук е бил баща ти, а? Не ми изглеждаш побъркан. А обикновено побърканите бащи имат побъркани синове.
— Майка ми беше нормална — каза Том.
Дон Алфонсо се засмя гръмогласно и плесна с ръце коленете си.
— Това е добре, това е добре. И ти си шегаджия, значи. Да, минаваха оттук и спряха, за да си купят храна. Белият мъж приличаше на мечок, а като говореше гласът му се чуваше на половин миля. Казах му, че е полудял, щом иска да премине през блатото Миамбар, но той не послуша. Сигурно е някакъв голям началник от Америка. Прекарахме една хубава вечер заедно с големи майтапи и той ми даде ето
Той вдигна някакви сгънати дрехи от грубо платно, порови измежду тях и протегна ръка. Дланта му стискаше нещо. В този миг слънцето го прониза и то проблесна ярко като кръв на гълъб с безукорно звездно сияние. Мъжът го сложи в ръката на Том.
— Звезден рубин — ахна Том. Това беше един от скъпоценните камъни в колекцията на баща му, струващ цяло, и то не малко, състояние. Внезапно усети, че емоциите го завладяват: това беше толкова характерно за баща му — да прави екстравагантни подаръци на хора, които харесва. Веднъж например беше дал на един просяк пет хиляди долара, защото човекът му се беше видял много забавен и остроумен.
— Да. Рубин. С него внуците ми смятат да отидат в Америка. — Той грижливо го прибра отново между парцаливите дрехи.
— Защо го прави баща ти? Беше толкова уклончив, когато се опитах да разбера.
Том погледна Сали. Как би могъл да й го обясни?
— Опитваме се да намерим баща ми. Той е… болен.
При тези думи очите на Дон Алфонсо се разшириха. Той свали очилата си, избърса ги с един мръсен парцал и отново ги сложи на носа си, по-мръсни отпреди.
— Болен? Заразно ли е?
— Не. Както вие казвате, той е малко побъркан, това е всичко. Става въпрос за игра, която иска да играе със синовете си.
Дон Алфонсо помисли малко, после поклати глава.
— Виждал съм янките да правят толкова странни неща, но това е повече от странно. Тук има нещо, което не ми казвате. Ако ще ви помагам, трябва да ми кажете всичко.
