Том въздъхна и погледна към Сали. Тя кимна.
— Той умира. Тръгнал е по реката с цялото си имущество, за да се погребе с него и ни предизвиква — ако искаме наследството си, трябва да открием гроба му.
Дон Алфонсо кимна, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— Да, да, това е нещо, което ние, индианците тауака, сме правели някога. Погребвали сме се заедно с имуществото си, което е разгневявало синовете ни. Но после дойдоха мисионерите и обясниха, че Исус ще ни даде каквото ни е необходимо на небето, така че няма защо да заравяме всичко с мъртвите. И тогава спряхме да го правим. Но все си мисля, че старият начин беше по-добър. Пък и не съм сигурен, че Исус има толкова много нови неща, които да раздава на хората, когато умрат. На картината, на която го видях, личи, че е беден човек — няма нито тенджери, нито прасета, ни кокошки, ни обувки, нито дори жена. — Дон Алфонсо подсмръкна шумно. — Така че може би е добре човек да взема всичко със себе си, когато умира, за да попречи на синовете си да се карат. Ами че те се карат, още преди човек да е умрял, камо ли след това. Затуй и аз дадох всичко, каквото имах на синовете и дъщерите си и сега живея като окаяник. Това е, което трябва да се направи. Сега синовете ми няма за какво да се карат, и което е по-важното, няма за какво да искат смъртта ми.
Той завърши речта си и пъхна отново лулата в устата си.
— Идвали ли са и други бели хора? — попита Сали.
— Преди десет дена спряха две канута с четирима мъже, двамата бяха планински индианци, а другите двама — бели. Помислих си, че по-младият може да е Исус Христос, но в мисионерското училище казаха, че бил само от онези хора, дето им викат
— Да. Това са двамата ми братя.
— Защо не се обединихте?
Том не отговори.
Сали побърза да се намеси:
— Споменахте за планински индианци, които са дошли с първия бял мъж. Знаете ли откъде са?
— Те са истински диви индианци от високите планини, от онези, дето се боядисват в червено и зелено. Те не са християни. Тук си падаме малко християни в Пито Соло. Не много, само дотолкова, че да вземаме храната и лекарствата, които мисионерите носят от Северна Америка. После пеем и пляскаме с ръце за прослава на Исус. По този начин получих новите си очила. — Той ги свали и ги подаде на Том да ги види.
— Дон Алфонсо, нуждаем се от гид, който да ни преведе през реката, както и от продоволствия и оборудване. Можете ли да ни помогнете?
Дон Алфонсо изпусна няколко кълбета дим, след което кимна.
— Ще ви взема.
— О, не! — възпротиви се Том, като гледаше немощния старец с тревога. — Не за това ви питах. Не можем да ви отведем далеч от селото, където имат нужда от вас.
— От мен? Имат нужда от мен? В селото мечтаят най-много да се отърват от стария Дон Алфонсо.
— Но нали вие сте техният началник!
— Началник? Пфу!
— Това ще е дълго и трудно пътуване — продължи Том, — не е подходящо за човек на вашите години.
— Все още съм силен като тапир! Достатъчно млад съм да се оженя отново. Всъщност, трябва ми една шестнайсетгодишна, която да се настани на празното място до мен в хамака и да ме прегръща и целува за лека нощ.
— Дон Алфонсо…
— Една шестнайсетгодишна, която да ме гъделичка и да прокарва език по ушите ми, за да ме буди сутрин и да ставам с птиците. Не се безпокойте: аз, Дон Алфонсо, ще ви преведа през блатото.
— Не — каза Том категорично. — Няма да го правите. Трябва ни по-млад гид.
— Не можете да отхвърлите предложението ми. Сънувах, че ще дойдете и че аз ще тръгна с вас. Така че е решено. Говоря английски и испански, но предпочитам испанския. Английският ме плаши. Звучи като затлачен.
Том погледна към Сали, изкаран от търпение. Този старец беше невероятен.
В този момент се появи Марисол с майка си. Всяка носеше по една дървена табла, покрита с палмови листа, върху които бяха натрупани още горещи тортили, пържени банани, печено месо и ядки, както и пресни плодове.
Том си помисли, че никога през живота си не е бил толкова гладен. Той и Сали се нахвърлиха върху храната, подканяни от Дон Алфонсо, докато Марисол и майка й ги гледаха доволно. Докато се хранеха, всички разговори замряха. Когато най-сетне свършиха, жената вдигна чиниите им и ги напълни отново, след което още веднъж и още веднъж.
Не остана и троха. Дон Алфонсо се облегна и избърса устата си.
— Вижте — подзе Том, опитвайки се да звучи безкомпромисно, — сънували или не, вие няма да дойдете с нас. Трябва ни по-млад мъж за водач.
— Или жена — каза Сали.
— Ще взема със себе си двама млади мъже — Кори и Пинго. Аз съм единственият, освен Дон Орландо, който знае пътя през Миамбар. Без водач ще умрете.
— Налага се да отхвърля предложението ви, Дон Алфонсо.
— Не разполагате с много време. Войниците са по петите ви.
— Бяха ли тук? — попита Том с тревога в гласа.
— Дойдоха тази сутрин. Но ще се върнат отново.
Том погледна първо Сали, после Дон Алфонсо.
— Не сме направили нищо нередно. Ще ви обясня…
— Няма нужда да ми обяснявате. Войниците са зли хора. Трябва да започнем да се приготвяме незабавно. Марисол!
— Да, дядо?
— Ще ни трябват мушами, кибрити, горивна смес за двутактов двигател, оръжия, тиган, тенджера, сребърни предмети и манерки за вода. — Той продължи да изрежда списъка с доставки и храни.
— Имате ли лекарства? — попита Том.
— Имаме някакви североамерикански лекарства, благодарение на мисионерите. Наложи се доста да попляскаме с ръце, за да ги вземем. Марисол, кажи на хората да дойдат със стоките си, които могат да продадат изгодно.
Марисол хукна с развети плитки и след по-малко от десет минути се върна, водейки група стари мъже, жени и деца, всеки от които носеше нещо. Дон Алфонсо остана в колибата, настрана от низшия акт на продаване и купуване, докато Марисол се занимаваше с тълпата.
— Купете каквото искате и кажете на другите да се разкарат — викна момичето. — Те ще ви кажат цената. Не се пазарете; не е прието при нас. Само кажете „да“ или „не“. Цените са изгодни.
Тя се сопна на дрипавата редица от хора и те се потътриха едновременно и минаха по-напред.
— Тя май се кани да става началник на това село — каза Том на Сали, като гледаше подредените в редица хора.
— Вече е.
— Готови сме — обади се Марисол. Тя посочи първия мъж в редицата. Той пристъпи напред и протегна пет стари дрипави торби.
— Четиристотин.
— Долара?
— Лемпирас.
— Колко прави в долари?
— Два.
