Тайният кодекс

Той погледна часовника си. Две минути.

Гласът на Хаузър прозвуча толкова ясно по сателитната връзка, сякаш говореше от съседната врата, като изключим бързането, което го караше да кряка като патока Доналд.

— Люис! Какво правиш?

Скиба изчака неприязънта му да премине.

— Кога се очертава да получа Кодекса?

— Скиба, тук възникна нещо. Средният брат, Върнън, точно както си мислех, се е загубил в блатото и по всяка вероятност с него е свършено. Другият, Том…

— Не те питам за братята. Не ме е грижа за тях. Питам те какво става с Кодекса.

— А трябва да те е грижа. Знаеш сметката. Както и да е, говорех ти, че Том е успял да надхитри някакви войници и се наложи да платя, за да го спрат. Гонят го по реката и може и да са го пипнали, преди да е стигнал блатото, но той се оказа много по-изобретателен, отколкото очаквах. Ако трябва да бъде спрян, последното място, където това може да се направи, е краят на блатото. Не мога да рискувам да му изгубя следите в околните планини. Неговите и на спътничката му. Следиш ли мисълта ми?

Скиба завъртя копчето и приглуши арогантния, крякащ глас. Не беше вярвал, че може да мрази някого толкова, колкото в този момент мразеше Хаузър.

— Вторият проблем е най-големият син, Филип, вероятно в някакъв момент ще трябва да се разправям и с него. Все още ми е нужен, но в момента, в който от него вече няма полза… ами-и-и… Не можем да си позволим да изникне (това моя фраза ли беше или твоя?) и да претендира за собственост върху Кодекса. Нито пък Върнън или Том. Същото важи и за жената с Том, Сали Колорадо.

Настъпи дълга тишина.

— Разбираш ли това, което ти казах, или не?

Скиба не отговори, опитвайки се да си върне самообладанието. Този разговор беше колосална загуба на време. Дори нещо повече, беше опасен.

— Там ли си, Люис?

Скиба каза сърдито:

— Защо просто не се разкараш? За какво трябваше да ми се обаждаш? Твоята работа е да ми донесеш Кодекса. Как ще го направиш, си е твоя работа, Хаузър.

Кикотът отсреща премина в смях.

— О, това е прекрасно! Не се опитвай да се измъкнеш толкова лесно. Много добре знаеш какво трябва да се случи. Надявал си се аз да му бера грижата. Ама не си познал. Няма да ти позволя да прецакаш малкия човек — нали така си мислиш за мен? — нито пък да се измъкнеш „ни лук ял, ни лук мирисал“. Когато моментът настъпи, ще трябва да ми кажеш да ги убия. Това е единственият начин, и ти го знаеш.

— Спри да говориш тези глупости веднага! Те няма да бъдат убити.

— О, Люис, Люис…

Скиба усети, че му прилошава. Почувства, че ще повърне всеки момент. С периферното си зрение видя, че акциите продължаваха да падат. Комисията по ценни книжа дори не беше спряла сделките, беше провесила „Лемпе“ отвън, да се вее на вятъра. Двайсет хиляди работници зависеха от тях, милиони болни хора се нуждаеха от техните лекарства, жена му, децата му, къщата му, собствените му два милиона стокови акции и дялът от шест милиона…

От другия край на линията се чу силно крякане — очевидно смях. Внезапно се усети много слаб. Как бе допуснал това да се случи? Как този човек се изплъзна от контрола му?

— Не убивай никого — каза той и преглътна, преди да е довършил изречението си. Стомахът му се надигна и той щеше да повърне всеки момент. Не можеше да не съществува законен начин да се направи това; синовете обявяват продажбата на Кодекса, той влиза в преговори с тях и сделката се урежда… Но много добре знаеше, че това няма да стане, не и след слуховете и разследванията около „Лемпе“, след колабиращите цени на акциите…

Гласът отсреща внезапно омекна.

— Виж, знам, че това е трудно решение. Ако наистина си категоричен, обръщам и забравяме всичко, свързано с Кодекса. Наистина.

Скиба преглътна. Имаше чувството, че тази буца в гърлото му го задушава. Тримата му синове се усмихваха от снимките в сребърни рамки върху бюрото.

— Само кажи и се връщаме.

— Убийства няма да има.

— Виж, не е нужно точно сега да се взема решение. Защо не помислиш до утре?

Скиба залитна. Опита се да го направи към тапицираното с кожа и украсено със злато флорентинско кошче за отпадъци, само да е по-далеч от камината. Огънят изсъска и започна да пука от повръщаното, а той се върна до телефона, вдигна го да каже нещо, но после промени решението си и бавно го остави на вилката с трепереща ръка. Ръката му се изви към горното чекмедже на бюрото и потърси студеното пластмасово шишенце.

22.

Трийсет минути по-късно на пътеката се появи възрастна, наметната с шал жена. Едва пристъпяше. Марисол се втурна към нея, сподавяйки риданието си и двете заговориха бързо на родния си език.

Марисол се обърна към Том и Сали с израз на върховно облекчение.

— Станало е както ви казах. Войниците са стреляли във въздуха, за да ни изплашат. После си тръгнали. Нашите са ги убедили, че не сте идвали в селото и те се върнали обратно по реката.

Когато наближиха колибата, видяха Дон Алфонсо отвън да пуши спокойно лулата си, все едно нищо не се е случило. Лицето му цъфна в усмивка, когато приближиха.

— Кори! Пинго! Елате тук! Излезте и посрещнете новите си началници! Кори и Пинго не говорят испански, а само тауака, но аз ще им викам на испански, за да им покажа моето превъзходство, което можете да направите и вие.

Два великолепни мъжки екземпляра излязоха от вратата на хижата, голи от кръста нагоре, мускулестите им тела лъщяха от олиото, с което бяха намазани. Онзи, когото наричаха Пинго, беше с татуировка тип „уестърн“ върху ръката и с индианска татуировка върху лицето и държеше в юмрук мачете дълго три стъпки. Другият, Кори, бе преметнал през рамо стара винтовка Спрингфийлд, а в ръката си носеше пожарникарска брадва.

— Сега ще натоварим лодката. Трябва да напуснем селото колкото е възможно по-бързо.

Сали погледна Том.

— Както изглежда, Дон Алфонсо има намерение да ни бъде гид.

С викове и жестове Дон Алфонсо ръководеше Кори и Пинго, докато пренасяха провизиите долу до реката. Кануто беше тук, сякаш никога не бе мръдвало. За половин час всичко беше настанено, провизиите бяха натрупани на голяма купчина в средата на лодката и привързани отгоре с брезент. Междувременно на брега се бе насъбрала тълпа и готварските огньове бяха запалени.

Сали се обърна към Марисол:

— Ти си чудесно момиче — каза тя. — Спаси ни живота. Би могла да постигнеш в живота си всичко, което поискаш, знаеш ли го?

— Искам само едно нещо — погледна я твърдо момичето.

— Какво е то?

— Да отида в Америка. — Момичето не каза нищо повече, но продължаваше да гледа Сали със сериозните си, дълбоки очи.

— Надявам се наистина да отидеш в Америка — кимна Сали.

Момичето се усмихна самоуверено.

— Ще отида Дон Алфонсо обеща. Той има рубин.

Брегът гъмжеше от хора. Отпътуването им се превърна в празнично събитие. Група жени готвеха