колективен обяд на огъня. Децата тичаха, смееха се и гонеха пилетата. Накрая, когато цялото село се събра, тълпата се разтвори и Дон Алфонсо излезе отпред. Беше облякъл чисто нови панталони и тениска с надпис „Не се страхувай“. Лицето му бе усмихнато, докато се присъединяваше към тях на бамбуковия док.
— Всички минаха да се сбогуват с вас — каза той на Том. — Сами виждате колко обичана личност съм аз в Пито Соло. Аз съм техният единствен Дон Алфонсо Босуас. Виждате доказателството, че сте избрали верния човек, който да ви преведе през блатото Миамбар.
Край тях прелетяха няколко бомбички, последвани от смях. Жените започнаха да раздават храната. Дон Алфонсо хвана Том и Сали за ръцете.
— Да се качваме на лодката!
Кори и Пинго, все така голи до кръста, бяха заели местата си — единият на носа, другият — в задната част, готови всеки момент за отплаване. Дон Алфонсо се настани и се обърна към тълпата. Всички се смълчаха явно Дон Алфонсо се канеше да произнесе реч. Когато тишината стана абсолютна, той заговори на възможно най-официалния испански:
— Приятели мои и съотечественици, преди много години е било предречено, че тук ще дойдат бели хора и ще предприемат дълго пътуване. Те вече са тук. И ние се готвим да тръгнем на опасно пътешествие през блатото Миамбар. Ще преживеем много приключения и ще видим странни и чудесни гледки, невиждани досега от човешко око.
— Сигурно се питате защо се налага да правим това. Ще ви кажа. Тези американци са дошли тук, за да спасят баща си, който е загубил разсъдъка си и е изоставил съпруга и семейство, вземайки със себе си цялото си имущество, като ги е оставил в пълна мизерия. Бедната му съпруга изплаква по него очите си всеки ден, без да е в състояние нито да изхрани семейството си, нито да го опази от дивите зверове. Домът им се руши, сламеният покрив гние и дъждът прониква вътре. Никой не иска да се ожени за сестрите им и те скоро ще бъдат принудени да започнат да проституират. Племенниците им са се пропили. Този млад мъж, този добър син е решил да изцери баща си от лудостта и да го върне в Америка, където да изживее достойно живота си и да завърши дните си в собствения си хамак, без да причинява по-нататъшно безчестие и мизерия на семейството си.
Селото беше омагьосано от речта. Дон Алфонсо, помисли си Том, определено го биваше да разказва.
— Много отдавна, приятели мои, сънувах, че ще ви оставя по начин, по който го правя сега — че ще тръгна надалеч, на голямо пътешествие до края на земята. Сега съм на сто двайсет и една години и най- сетне този сън се сбъдва. Не са много мъжете, които могат да направят такова нещо на моята възраст. Но във вените ми има достатъчно кръв и ако моята Розита беше още жива, щеше да се усмихва всеки божи ден.
— Сбогом, приятели, вашият обичан Дон Алфонсо Босуас напуска селото със сълзи на тъга в очите. Помнете ме и разказвайте историята ми на децата си, като им кажете те на свой ред да я разказват на своите деца, на внуците си, и тъй до свършека на времената.
Чуха се одобрителни възгласи. Няколко бомбички изгърмяха и кучетата се разлаяха. Някои от възрастните мъже започнаха да чукат заедно с пръчки в сложен ритъм. Лодката беше изтласкана по течението и Кори запали двигателя, след което запориха напред по водата. Дон Алфонсо продължаваше да стои прав и да маха с ръце, раздавайки целувки на въодушевената тълпа, още дълго след като направиха първия завой и се скриха от очите им.
— Чувствам се така, сякаш току-що сме излетели с балон заедно с Вълшебника от Оз — каза Сали.
Най-сетне Дон Алфонсо седна, триейки сълзите от очите си.
— А-ах, сами видяхте колко обичат те своя Дон Алфонсо Босуас. — И той се сгуши в купчината от провизии и оборудване, изваждайки лулата си от царевичен кочан. Търпеливо, без да бърза я напълни с тютюн и запуши със замислено изражение върху лицето.
— Наистина ли сте на сто двайсет и една години? — попита Том.
Старецът вдигна рамене.
— Никой не знае на колко години е.
— Аз знам на колко години съм.
— Значи сте броили всяка година от раждането си насам?
— Не, другите са броили вместо мен.
— Е, значи вие
— Знам, разбира се. Това е написано на свидетелството ми за раждане, подписано от лекаря, който ме е изродил.
— Кой е този лекар и къде е сега?
— Представа нямам.
— И вие
Том погледна стареца, сразен от налудничавата му логика.
— В Америка имаме професия за хора като вас — каза той. — Наричаме ги
Дон Алфонсо се разсмя гръмко, пляскайки коленете си.
— Хубава шега. Ти си като баща си, Томасито, който наистина беше много забавен човек. — Той продължи да се подсмихва, пафкайки с лулата.
Том извади картата на Хондурас и се наведе над нея.
Дон Алфонсо й хвърли критичен поглед, след което я измъкна от ръцете му. Огледа я внимателно, поклати замислено глава, после отново се взря в нея.
— Какво е това? Северна Америка?
— Не, югоизточен Хондурас. Това е река Патука, а това тук — Брус. Пито Соло би трябвало да е ето на това място, но не е отбелязано. Както и блатото Миамбар.
— Значи според тази карта ние не съществуваме, както не съществува и Миамбар, а? Внимавай много да не намокриш тази много важна карта. Кой знае, може да ни се наложи да запалим огън някой ден. — Дон Алфонсо се засмя на шегата си, сочейки Кори и Пинго, които разбраха какво се иска от тях и започнаха да се смеят заедно с него, въпреки, че не разбираха и дума от онова, което беше казал. Дон Алфонсо продължи да се смее гръмогласно, шляпайки се по бедрата, докато му потекоха сълзи.
— Започнахме добре — каза той, когато дойде на себе си. — Това означава, че ще има много майтапи и веселби по време на пътуването ни. В обратен случай блатото ще ни докара до умопомрачение и ще загинем.
23.
Лагерът беше изграден с обичайната военна прецизност на един остров, заобиколен от всички страни от блатото. Филип седеше край огъня, пушеше лулата си и слушаше вечерните звуци на дъждовната гора. Изненада го колко умело Хаузър се оправя в джунглата, начинът, по който организира изграждането на лагера, вещината, с която възлагаше работа на моряците. Хаузър не беше искал нищо от Филип и отряза всичките му опити да помогне. Не че Филип изгаряше от желание да се рови из мръсотията и да лови плъхове за вечеря, което, както изглежда, правеха в момента. Просто мразеше да се чувства безполезен. Не това беше предизвикателството, което беше имал предвид баща му — да седи край огъня и да си пафка с лулата, докато другите вършат цялата работа.
Той побутна едно дърво към въглените. По дяволите „предизвикателството“! Това сигурно беше най- тъпото нещо, което един баща е правил някога на децата си от времето, когато крал Лир беше разделил кралството си.
Окотал, гидът, когото бяха взели от онзи противен град на реката, седеше настрани от всички, поддържаше огъня и вареше ориз. Беше странен чешит, този Окотал — дребен, тих, прекалено важен. Имаше обаче нещо в него, което привличаше: изглеждаше от онези непоколебими мъже, които са вътрешно убедени в собствената си значимост и си знаят цената. Определено си разбираше от работата, превеждаше ги с лекота през невероятния лабиринт от канали ден след ден, без никакво колебание, без да обръща внимание нито на проповедите на Хаузър, нито на коментарите и въпросите му. Беше неотзивчив към всеки
