завали и пресечете моста без мен. Разбрано?
— Къде отиваш? — попита Върнън.
— Да пипна Хаузър.
Той се изправи и тръгна.
Том се колебаеше. Ако щеше да се връща за Кодекса, то това трябваше да стане или сега, или никога.
— Аз също трябва да свърша нещо.
— Какво? — Филип и Върнън го погледнаха невярващо.
Той поклати глава. Не можеше да намери думите, нито пък имаше време, за да обясни решението си. Може би дори нямаше смисъл.
— Не ме чакайте. Тази нощ ще се срещнем на моста, след започването на бурята.
— Том, да не си полудял? — избоботи Макс.
Том не отговори. Обърна се и се изгуби в джунглата. След двайсет минути се намираше отново в лабиринта от пълзящи и увивни растения. Спря, за да се ориентира. Некрополът беше на изток: това поне знаеше със сигурност. Толкова близо до екватора късното утринно слънце би трябвало да е в източната част на небето, а това му даваше основната посока. Не му се мислеше за решението, което току-що бе взел: дали беше правилно или неправилно да остави баща си и братята си, дали беше лудост или беше твърде опасно. Това не се отнасяше до главното: вземането на Кодекса беше нещо, което той просто трябваше да направи.
Пое на изток.
74.
Хаузър оглеждаше земята пред себе си и я четеше като книга: стъпкана в пръстта шушулка, смачкан стрък трева; отронени капчици роса от листо. Във Виетнам се бе научил да търси по следи и сега всяка подробност му казваше точно накъде се бяха отправили Бродбент толкова ясно, сякаш бяха оставили трохи подире си като Хензел и Гретел. Той ги следваше бързо и методично, с готово оръжие. Вече се чувстваше по-добре, отпочинал, макар и не напълно спокоен. Винаги бе намирал лова за нещо удивително и неустоимо. И наистина, нямаше нещо, което да се сравни с чувството при преследване на човек. Това бе наистина най-опасната игра.
Войниците му, които за нищо не ставаха, продължаваха да копаят и да взривяват в другия край на града. Добре-е-е. Така щяха да си имат занимание. Преследването и убиването на Бродбент и синовете му беше работа за сам ловец, който се промъква в джунглата невидим, а не за шумна група бездарни войници. Хаузър имаше предимство. Знаеше, че Бродбент не са въоръжени, знаеше също, че трябва да преминат моста. Беше само въпрос на време да ги пипне.
След като приключеше с тях, можеше да огледа гробницата без да бърза, да вземе Кодекса и другите неща, които ставаха за пренасяне и да остави останалото за по-късно. Сега, след като бе смекчил Скиба, той бе съвсем сигурен, че би могъл да изстиска от него повече от петдесет милиона, дори много повече. Швейцария би била добра база, от която да действа. Така правеше и самият Бродбент, изпираше съмнителните антики в Швейцария, обявявайки, че са от „стара швейцарска колекция“. Шедьоврите не можеха да бъдат продадени официално — бяха твърде известни, а собствеността на Бродбент — широко позната, но можеха да бъдат пласирани без много шум тук-там. Винаги имаше някакви саудитски шейхове, японски индустриалци или американски милиардери, които мечтаеха да станат собственици на красиви платна и не бяха особено придирчиви към произхода им.
Хаузър изостави тези приятни фантазии и насочи вниманието си към земята. Още изтръскана роса от листата; петно кръв в пръстта. Тръгна по следите към разрушената галерия и светна лампата си. Камъните бяха покрити с мъх, в меката пръст се виждаше отпечатък — всеки идиот би могъл да ги проследи.
Забърза колкото можеше. Когато хлътна в гората, забеляза една особено ясна следа — в стремителното си бягство бяха разбъркали изгнилите листа.
Твърде очевидно. Той замръзна, наостри уши и се наведе, за да разгледа земята. Аматьорско. Един виетнамец би се засмял на това: извита фиданка, клуп от лиани, скрит под листата, почти невидима жица. Той отстъпи крачка назад, взе една пръчка, лежаща наблизо и я прокара бавно по жицата.
Чу се изщракване, фиданката се прекърши и примката рязко се стегна. Хаузър усети внезапен полъх на въздуха и леко подръпване на крачола на панталона си. Погледна надолу. В гънката се бе забила малка стрела, от острия й връх капеше тъмна течност.
Отровната стрела го бе пропуснала за по-малко от инч.
Той остана няколко минути неподвижен. Огледа подробно всеки инч пред себе си, всяко дърво, всяко клонче. След като се увери, че няма друг капан, се наведе и тъкмо се канеше да извади стрелата от панталона си, когато спря отново — и тъкмо навреме. От двете страни в стрелата бяха забити два почти невидими шипа, навлажнени с отрова, готови да убодат пръстите на онзи, който се опита да я извади.
Той взе една клонка и перна с нея стрелата.
Много умно. Три капана в едно. Просто и ефикасно. Това беше индианска работа, няма съмнение.
Хаузър продължи напред, сега малко по-бавно и с новопоявил се респект.
75.
Том тичаше през гората, скоростта имаше предимство пред тишината, заобикаляше следите, които бяха оставили, за да не се натъкне на Хаузър. Пътеката го изведе до лабиринта от разрушени храмове, погребани под дебел килим от лиани. Не разполагаше със светлина и понякога се налагаше да се движи опипом или да пълзи покрай падналите камъни.
Скоро излезе в източната част на платото. Спря, пое си дъх и се заизкачва по скалата. Струваше му се, че некрополът трябва да се намира някъде на юг, така че продължи направо, следвайки пътеката, която се движеше покрай скалите. След десетина минути разпозна терасата и стените над некропола и откри скритата пътека. Втурна се надолу, ослушвайки се на всеки завой, в случай, че Хаузър е още там. Няколко минути по-късно стоеше пред тъмния отвор на гробницата на баща си.
Раниците им още лежаха на купчина върху земята, там, където ги бяха оставили. Том взе мачетето си и го върна в ножницата, после коленичи и затършува в раниците. Извади няколко тръстикови факли и кутийка кибрит. Запали една факла и влезе в гробницата.
Въздухът беше отвратителен. Дишаше през носа, но вонята го заливаше отвсякъде. Поколеба се само за миг, но влезе по-навътре. По гърба му премина тръпка на ужас, когато си помисли, че баща му бе прекарал последния месец тук сам, заключен в пълен мрак. Трепкащата светлина освети релефна погребална плоча от тъмен камък, с издялани в него лодки с весла, чудовища и други странни мотиви. Беше заобиколен от множество сандъци и кошове, окантовани със стоманени ленти и заключени. Това не беше гробницата на Тутанкамон. Приличаше повече на претъпкан, мръсен склад.
Том се приближи, преодолявайки чувството на отвращение. Зад сандъците баща му се бе опитал да си направи някакво подобие на спалня. Беше събрал суха слама и прахоляк, върху които да спи. До стената стояха цяла редица глинени съдове, в които вероятно имаше храна и вода. От тях се носеше смрад на развалено. Уплашени от светлината, няколко мишки притичаха и побързаха да се скрият в тъмните ъгли. Отвратен, и едновременно изпълнен с милост, Том се приближи към едно от гърнетата и надникна вътре — беше пълно с черни хлебарки, които разнасяха, парченцата изсушени банани. Неочакваната светлина ги накара да потърсят панически по-защитено място.
В каните плуваха умрели плъхове и мишки. До едната стена имаше купчина изгнили плъхове — вероятно убити от баща му в ежедневната му борба за храна. В дъното на гробницата Том видя светещите очи на един жив плъх, който явно го чакаше да си тръгне.
Как беше издържал баща им тук, в тази тъмница, очаквайки синовете си, които можеше никога да не дойдат… Беше много по-ужасяващо, отколкото можеше да си представи. Това, че Максуел Бродбент бе издържал и оживял — и дори изпълнен с надежда — говореше на Том, че той не беше познавал преди баща си.
Избърса лицето си. Трябваше да намери Кодекса и да излезе оттук.
