Сандъците бяха етикетирани и надписани, така че му отне само няколко минути, докато открие в кой от тях е Кодексът.
Издърпа тежкия сандък навън, на светло и спря да си почине, вдъхвайки жадно чистия планински въздух. Самият сандък тежеше осемдесетина паунда и в него явно имаше и други книги, освен Кодекса. Том огледа четвъртинчовите болтове и винтовете, които държаха металните ленти към покритите с фибростъкло стени на сандъка. Винтовете бяха стегнати здраво. За да ги развие се нуждаеше от отвертка.
Намери камък и удари силно по един от тях, успявайки да го поразхлаби. Повтори няколко пъти и след десетина минути свали всички винтове. После се зае с металните ленти. Още няколко удара и покритието от фибростъкло се напука и Том го откърти. Разсипаха се половин дузина скъпоценни книги, всички грижливо опаковани в специална хартия — една Гутенбергова Библия, украсени с цветни инициали ръкописи, молитвеник. Той ги сложи настрана и се пресегна вътре. Напипа подвързания с шевро Кодекс и го извади.
Ето го, сега беше в ръцете му. Спомни си толкова ясно как стоеше в малка стъклена кутия в дневната. Баща му отключваше кутията всеки месец и прелистваше страниците. Те бяха целите изрисувани с растения, цветя и насекоми, заобиколени от йероглифи. Спомни си как се взираше в странните маянски знаци, точките и плътните линии и усмихнатите лица, всички оплетени едно в друго. Дори не бе съзнавал, че това е някакъв вид писменост.
Той изпразни една от зарязаните раници и пъхна вътре Кодекса. Прехвърли я през рамо и тръгна обратно по пътеката. Реши да върви на югозапад, като се оглеждаше за Хаузър.
Не след дълго влезе в разрушения град.
76.
Сега Хаузър се движеше по следите много по-предпазливо, всичките му сетива бяха нащрек. Усещаше възбуда и страх. Индианецът бе в състояние да му спретне капан като онзи за по-малко от петнайсет минути. Изумително. Той все още се навърташе някъде тук, и без съмнение му подготвяше някоя нова клопка. Хаузър направо се чудеше на невероятната лоялност на този индианец към семейство Бродбент. Никога не беше подценявал ловкостта и уменията на местните да се оправят в гората, капаните и убийствата от засада. Виетконгците го бяха научили на уважение. Докато следваше оставените от Бродбент дири, той внимаваше за коварни клопки и спираше на всеки пет минути, за да огледа земята и храсталака пред себе си, като разширяваше ноздри, за да усети евентуална миризма от човешко присъствие; и дали някой индианец няма да го сюрпризира от някое дърво с отровна стрела.
Видя, че Бродбент се бяха насочили към центъра на платото, където джунглата се сгъстяваше. Няма съмнение, че се канеха да спрат тук и да изчакат падането на нощта. Нямаше да успеят. Хаузър почти никога не бе попадал на следа, която да изгуби, особено пък оставена от паникьосана група хора, от които единият кървеше силно. Той и хората му бяха вече проучили почти цялото плато.
Скоро дъждовната гора бе задушена от буйни лиани и пълзящи растения. На пръв поглед изглеждаше непроходима. Той се приближи внимателно и се взря надолу. Имаше малки животински пътечки във всички посоки. Върху всяко листо се полюляваха тежки капки, които чакаха и най-малката вибрация, за да се отронят. Никой не можеше да мине през такова минирано поле, без да остави доказателства за минаването си — смачкани листа, счупена клонка, изтръскани капчици роса. Хаузър виждаше точно откъде бяха минали. Той продължи по следите, които водеха към плътния гъсталак, където изглеждаше, че се губят.
Огледа внимателно земята. Там, във влажната шума, забеляза две почти невидими вдлъбнатини, оставени от човешки колене. Интересно. Бяха се отправили пълзешком към сърцето на най-гъстата колония покрай оставените от животните следи. Хаузър се взря в зеления мрак. Подуши въздуха, наведе се и отново започна да изучава земята. По коя пътеката бяха тръгнали? Тук, три стъпки по-навътре, видя малка смачкана гъба, не по-голяма от десетцентова монета, и откъснато листо. Бяха се движили по земята, в плетеницата от стъбла и корени, изчаквайки падането на нощта. Без никакво съмнение, помисли си Хаузър, индианецът бе направил клопката си тук. Това беше отлично място. Той се изправи и огледа дъждовната гора. Да, индианецът като нищо можеше да се е скрил на някой клон и с отровна стрела да го причакваше отгоре.
Това, което трябваше да направи, бе да му устрои той самият засада.
Хаузър се замисли за миг. Индианецът беше умен. Може би вече го бе предвидил. И знаеше, че Хаузър ще очаква клопка по тази пътека. Точно затова не би я направил
Той бавно започна да обикаля края на етажираната растителност, провирайки се тихо и гъвкаво като същински индианец. Ако предположенията му бяха верни, индианецът се намираше от другата страна, вероятно нависоко; причаквайки го да мине отдолу. Би приключил първо с индианеца — който представляваше най-голямата опасност — и след това да изненада останалите, като ги пресрещне по моста и ги ликвидира.
Движеше се бавно, като спираше често, за да се увери, че нищо не го заплашва. Ако индианецът бе направил така, както очакваше, би трябвало да му се намира отдясно. Удвои вниманието си. Отнемаше време, но пък времето най-малкото беше на негова страна. Оставаха поне седем часа до падането на нощта.
Направи още няколко крачки напред. Имаше нещо на дървото. Спря, пристъпи леко, отново се огледа. Виждаше се само краят на червената риза на индианеца, на един клон на петдесет ярда отдясно и там — ясно го виждаше, — стърчеше малкият край на тръстикова тръбичка, който се целеше надолу, за да изпрати в него стрела.
Хаузър мина странишком, за да има по-голяма видимост към индианеца. Вдигна оръжието си, прицели се бавно и изстреля един куршум.
Нищо. А беше напълно сигурен, че го е уцелил. Внезапно го обхвана паника: това беше друг капан. Дръпна се встрани в същия момент, когато индианецът го нападна тихо като котка, стиснал в ръката си заострен кол. Като използва няколко движения на жиу-жицу, Хаузър се хвърли към него, обръщайки движещата сила на нападателя си срещу самия него и се изплъзна. Изправи се бързо и изпрати цяла поредица куршуми към мястото, където стоеше индианецът.
Но него вече го нямаше, беше изчезнал.
Той присви очи. Индианецът
Той се обърна и тръгна по края на гората, забивайки здраво пети в земята. Първо един изстрел, после още един, след което изпрати цяла серия куршуми в плътната растителност. Това имаше точно ефекта, който беше очаквал: беше ги ударил. Чуваше паническите им стъпки, шум като от яребици. Сега вече знаеше къде са. Спринтира към храсталаците, за да ги пресрещне, докато излизат и се понасят вкупом към моста.
Зад гърба му се чу внезапен шум и той се обърна, стиснал спусъка, като изсипа яростен огън в плътната зелена завеса, откъдето идваше звукът. Листа, лиани и клони затрепериха и се разлетяха във всички посоки и той чу как куршумите пръскат трески наоколо. Усети някакво движение и изпрати нов дъжд от огън. После се чу квичене и нещо тупна.
По дяволите! Беше застрелял коати12.
Обърна се и насочи вниманието си напред, смъкна оръжието и започна да стреля по посоката, в която бяха избягали Бродбент. Зад него нещастното животинче квичеше жално от болка, чу пропукване на клони, и изведнъж осъзна, точно навреме, че нямаше никакво ранено коати — беше отново онзи проклет индианец.
Той презареди и стреля — не за да го убие, индианецът беше изчезнал, а за да го подкара надясно, към откритата зона пред моста. Щеше да го насочи в същата посока, в която бяха хукнали Бродбент. Сега го беше накарал да тича, трикът беше да ги накара да се движат, да не им позволи да се пръснат и да го
