Дъглас Престън
Ден на гнева
1.
Кен Долби стоеше пред мощния си компютър, а дългите му пръсти галеха копчетата на контролното табло на Изабела. Изчака, наслаждавайки се на мига, после отключи една клетка в панела и изтегли надолу малък червен лост.
Не се чу бръмчене, никакъв звук, нищо, което да покаже, че е бил включен най-скъпият научен уред на земята. Само на около триста и двайсет километра оттам светлините на Лос Анджелис примигнаха почти незабележимо.
Когато Изабела загря, Долби започна да усеща на пода фините й вибрации. Мислеше за машината като за жена и в миговете, когато въображението му се развихряше, дори си представяше как изглежда тя — висока и слаба, с мускулест гръб, черна като пустинна нощ, осеяна с капчици пот. Изабела. С никого не бе споделял тези чувства — защо да си навлича присмех. За останалите учени от проекта, Изабела беше „то“ — бездушна машина, построена с конкретна цел. Долби обаче винаги изпитваше силна обич към машините, които създаваше — още откакто десетгодишен сглоби първия си радиоапарат. Фред. Така се казваше радиото. Помислеше ли за Фред, си представяше закръглен бял човек с морковеночервена коса. Първият компютър, който конструира, се казваше Бети. Нея пък си представяше като пъргава и делова секретарка. Не можеше да обясни защо машините му приемаха такава самоличност, просто се случваше.
А сега това, най-мощният ускорител на частици на света… Изабела.
— Как е? — попита ръководителят на екипа Хейзълиъс, приближи се и сърдечно постави ръка на рамото му.
— Мърка като котенце — отвърна Долби.
— Добре. — Хейзълиъс се изправи и се обърна към екипа: — Съберете се, трябва да ви съобщя нещо.
Настана тишина, след като членовете на екипа се изправиха пред компютрите си и зачакаха. Хейзълиъс прекоси малкото помещение и застана пред най-големия плазмен екран. Нисък и слаб, лъскав и неспокоен като норка в клетка, той постоя пред екрана, преди да се обърне към хората си със сияйна усмивка. Долби не преставаше да се учудва на харизматичното присъствие на този човек.
— Скъпи приятели — поде Хейзълиъс и огледа групата с тюркоазените си очи, — годината е 1492. Намираме се на носа на кораба „Санта Мария“, загледани към хоризонта, броени мигове преди пред очите ни да се появи брегът на Новия свят. Днес ще прекосим този непознат хоризонт и ще стигнем до бреговете на своя собствен Нов свят. — Бръкна в платнената чанта, с която не се разделяше, и извади отвътре бутилка шампанско „Вьов Клико“. С пламнали очи я вдигна като трофей, а после я стовари върху масата. — Това е за по-късно, когато стъпим на брега. Защото тази вечер ще накараме Изабела да заработи на пълна мощност.
Съобщението бе посрещнато с мълчание. Най-накрая се обади помощник-ръководителката на проекта Кейт Мърсър:
— А какво стана с плана да направим три проби с мощност от деветдесет и пет процента?
Хейзълиъс отвърна на погледа й с усмивка:
— Аз нямам търпение, а ти?
Мърсър отметна лъскавата си черна коса.
— Ами ако попаднем на непознат резонанс или създадем миниатюрна черна дупка?
— Собствените ти изчисления показват, че шансът за такъв нежелан ефект е едно на квадрилион.
— Възможно е да съм сгрешила при изчисленията.
— Ти никога не грешиш. — Хейзълиъс се усмихна и се обърна към Долби. — Какво ще кажеш? Тя готова ли е?
— Готова е и още как.
— Е? — разпери ръце Хейзълиъс.
Всички се спогледаха. Дали да рискуват? Руският програмист Волконски разчупи леда:
— Добре, да го направим! — Той поздрави с вдигната ръка учудения Хейзълиъс, а после всички започнаха да се тупат по гърбовете, да се ръкуват и да се прегръщат като баскетболен отбор преди среща.
След пет часа и още толкова изпити лоши кафета Долби застана пред големия плосък монитор над пулта за управление. Все още бе тъмен — протонните лъчи материя-антиматерия не бяха осъществили контакт. Нужна бе цяла вечност да включат машината, като увеличават мощността постепенно с по пет процента, фокусират и насочват лъчите, проверяват свръхпроводимите магнити и пускат различни проверяващи програми преди поредното увеличение с пет процента.
— Мощност деветдесет процента — напевно ги осведоми Долби.
— По дяволите! — възкликна Волконски някъде зад него и удари кафеварката „Сънбийм“ така, че тя се раздрънча като Тенекиения дървар1. — Вече е празна!
Уордлоу стисна устни. През двете седмици, откакто бяха на Платото, Волконски се бе проявил като невероятен досадник — изнервящ умник, мърлява и жалка европейска отрепка с дълга и мазна коса, оръфани фланелки и рядка брада. Беше блестящ програмист, но приличаше повече на наркоман. Но пък може би те всички си бяха такива.
Отново отмереното тиктакане на часовника.
— Лъчите са насочени и фокусирани — обяви Рей Чън. — Яркост 14 тера-електрон волта.
— Изабела работи добре — каза Волконски.
— Всичките ми системи са зелени — оповести Чечини, специалистът по елементарните частици.
— А сигурността, господин Уордлоу?
Началникът на разузнавателния отдел Уордлоу се обади от своя наблюдателен пулт:
— Само кактуси и койоти, сър.
— Добре, време е — рече Хейзълиъс и направи наситена с драматизъм пауза. — Кен? Съедини лъчите.
Долби усети как пулсът му се учестява. Докосна шайбите с подобните си на паешки пипала пръсти и ги намести с леко докосване като на пианист. След това изтрака няколко команди на клавиатурата.
— Контакт.
Изведнъж големите плоски монитори оживяха. Във въздуха внезапно се разнесе мелодичен звук, който идваше едновременно от всякъде и от никъде.
— Какво е това? — попита притеснено Мърсър.
— Милиарди частици, които минават през детекторите — отговори Долби. — Настройва висока вибрация.
— Боже, звучи като монолита2 през 2001…
Волконски надаваше възбудени крясъци като същинска маймуна. Никой не му обръщаше внимание.
На централния панел се появи изображение — Визуализатора. Долби унесено впери поглед в него. Приличаше на огромно цвете — искрящи струи светлина излизаха от една-единствена точка, въртяха се и се извиваха, сякаш се опитваха да се откопчат от екрана. Той наблюдаваше благоговейно наситената красота на изображението.
— Контактът е успешен — обяви Рей Чън. — Лъчите са фокусирани и насочени. Боже, подредени са съвършено!
Радостни възгласи и накъсани ръкопляскания.
— Госпожи и господа — поде Хейзълиъс, — добре дошли на брега на Новия свят! — каза той и направи жест към Визуализатора. — Свидетели сте на енергийна плътност, невиждана във Вселената от времето на Големия взрив. — Сетне се обърна към Долби: — Кен, моля те, увеличавай мощността с по една десета до деветдесет и девет.
