Ден на гнева

Форд кимна.

— А междувременно използват адски много електричество — във върховата си мощност Изабела харчи мегавати, колкото средно голям град. Пускат проклетата машина на стопроцентна мощност отново и отново, а през цялото време твърдят, че не работи. Притисна ли Хейзълиъс за подробности, той има обяснение за всичко. Придумва те и те подлъгва, докато не те убеди, че черното е бяло. Само че нещо не е наред и те го крият. Възможно е да е проблем с оборудването, със софтуера, един Бог знае с какво, дори проблем с хората. Само че се случва в ужасно време. Вече е септември. Президентските избори са след два месеца. Моментът е адски неподходящ за скандал.

— Защо се казва Изабела?

— Главният инженер Долби, който оглавява екипа на проектантите, я кръсти така. И името си остана — звучи много по-хубаво от СПУЧ II, каквото е официалното име. Може приятелката му да се казва Изабела или нещо подобно.

— Спомена за висш служител по охраната. Какво знаем за него?

— Казва се Тони Уордлоу. Бивш командос от Специалните части, отличил се в Афганистан, преди да се присъедини към разузнавателната служба на МЕ. Първокласен служител.

Форд се замисли за миг, след това отново се обади:

— Стан, не разбирам добре какво ви кара да смятате, че онези момчета не казват истината. Може би наистина имат проблеми?

— Уайман, имам най-безпогрешният нюх за гадости в града и със сигурност в Аризона не ми мирише на „Шанел 5“. — Той се наведе напред. — Членовете на Конгреса и от двете страни вече точат ножовете си. Първия път изгубиха, но сега надушват реванш.

— Звучи ми типично за Вашингтон — построяваш машина за четирийсет милиарда долара, а после отрязваш финансите за работата й.

— Правилно си схванал, Уайман. Единствената постоянна величина в града е копнежът по слабоумие. Задачата ти е да разбереш какво става всъщност и да докладваш лично на мен. Това е. Не предприемай нищо на своя глава. Ще се справим оттук. — Той се приближи до бюрото си, извади купчина с досиета от едно чекмедже и ги стовари шумно до телефона. — Всеки учен си има досие. Медицински картони, психологически профили, религиозни убеждения — дори извънбрачни връзки. — Той се усмихна мрачно. — Получихме ги от Агенцията по национална сигурност, а ти знаеш колко изчерпателни са те.

Форд погледна най-горното досие и го отвори. За първата страница с телбод бе захваната снимката на Грегъри Норт Хейзълиъс, а в блестящите му сини очи танцуваше загадъчно весело пламъче.

— Хейзълиъс. Познавате ли го лично?

— Да — снижи глас Локууд. — И искам… да те предупредя да внимаваш с него.

— Защо?

— Той умее да се съсредоточи върху един човек, да го омае, да го накара да се почувства специален. Умът му е толкова невероятно буден, че сякаш омагьосва хората. Сякаш дори най-небрежната му забележка е заредена със скрито значение. Виждал съм го да сочи нещо най-обикновено, например покрита с лишеи скала, и да говори за нея така, че човек я възприема като невероятно и чудно явление. Залива те с внимание, държи се с теб, все едно си най-важният човек на света. Въздействието е неустоимо — досието не улавя такива неща. Може да ти прозвучи странно, но начинът, по който този човек те привлича и те издига над скучния свят, е почти като влюбване. Трябва да го преживееш, за да ме разбереш. Предупреждавам те, за да си подготвен. Стой на разстояние.

Замълча, загледан към Форд. В тишината се промъкна приглушеният звук от автомобилни гуми, клаксони и гласове от улицата. Форд сключи ръце на тила си и погледна към Локууд.

— Обикновено такива разследвания се провеждат от ФБР или от разузнаването на МЕ. Защо аз?

— Не е ли очевидно? След два месеца има президентски избори. Президентът иска въпросът да бъде уреден бързо, тихо и да няма нищо на хартия. Нуждаем се от бързина и от гаранция, че всякакви възможни обвинения ще бъдат убедително опровергани. Ако оплетеш конците, не те познаваме. Ако успееш, също не те познаваме.

— Но защо точно аз? Имам бакалавърска степен по антропология и толкова.

— Имаш нужната биография — антропология, компютри, бивш служител на ЦРУ. — Той извади едно досие от купчината. — Имаш и още нещо ценно.

Внезапната промяна в тона не допадна на Форд.

— По-конкретно?

Локууд побутна папката по масата към Форд, а той я отвори и впери поглед в снимката, прикачена от вътрешната страна — усмихната жена с лъскава черна коса и махагонови очи.

Рязко затвори папката, бутна я обратно към Локууд и стана да си върви.

— Викате ме тук в неделя сутрин и ми погаждате такъв номер? Съжалявам, но не смесвам работата с личния си живот.

— Твърде късно е да се измъкваш.

Студена усмивка.

— Ще ми попречите ли да изляза?

— Работил си в ЦРУ, Уайман. Знаеш какво можем да направим.

Форд пристъпи напред и се надвеси над Локууд:

— Целият се разтреперих.

Съветникът по научните въпроси вдигна поглед със скръстени ръце и с мека усмивка.

— Виж, Уайман, съжалявам. Глупаво беше да го казвам. Само че ти най-добре от всички би трябвало да съзнаваш значението на проекта „Изабела“. Той ще отвори дверите на познанието ни за вселената. За самия миг на сътворението. Може да ни даде достъп до неограничена енергия без използването на въглероден източник. Би било огромна трагедия за американската наука, ако просто проиграем тази инвестиция. Моля те, направи го — ако не заради президента или заради мен, то заради страната си. Честно казано, Изабела е най-хубавото нещо, направено от тази администрация. Тя е нашето наследство. Като отмине цялата политическа шумотевица, само това ще има значение. — Той отново побутна папката към Форд. — Тя е помощник-ръководителка на Изабела. Сега е на трийсет и пет, с докторска степен от Станфорд, един от главните учени, работещи по струнната теория. Случилото се помежду ви е било отдавна. Запознах се с нея. Разбира се, тя е блестящ професионалист, все още не е омъжена, но допускам, че това не е проблем. Тя е вътрешен човек, приятел, някой, с когото можеш да поговориш — това е.

— Искате да кажете, някой, от когото да изпомпам информация.

— На карта е заложен най-значимият научен експеримент в човешката история. — Локууд почука по досието и вдигна очи към Форд. — Е?

Отвръщайки на погледа му, Форд видя как лявата ръка на Локууд нервно гали някакво камъче върху бюрото.

Локууд притеснено се усмихна, сякаш са го спипали на местопрестъплението.

— Това ли? — В очите на Локууд изведнъж се мярна сянка, лицето му се изопна и придоби предпазливо изражение.

— Какво е? — попита Форд.

— Камъчето, което ми носи късмет.

— Може ли да го видя?

Локууд неохотно плъзна камъчето към Форд. Той го завъртя в шепата си и видя малка вкаменелост на трилобит от другата страна.

— Интересно. Има ли някакво специално значение?

Локууд като че ли се поколеба.

— Моят брат близнак го намери през лятото, когато станахме на девет години. Това камъче ме тласна по пътя към науката. Той… се удави няколко седмици след това.

Форд опипа камъчето, излъскано от докосванията през годините. Беше намерил вътрешния човек — и той неочаквано му хареса.

— Наистина имам нужда да приемеш задачата, Уайман.