Ден на гнева

Джипът спря и Хейзълиъс изскочи навън.

— Ей там, горе е.

С растящо любопитство Форд го последва нагоре по склона до върха на една своеобразна канара от пясъчник. Върхът представляваше огромна изненада: неочаквано се озова на ръба на Червеното плато, а скалите се спускаха под него отвесно почти шестстотин метра. Не беше усетил, че приближават края на платото, нямаше никакво предупреждение за стръмните отвесни скали пред тях.

— Хубаво е, нали? — попита Хейзълиъс.

— Плашещо. Можеш да полетиш от ръба, преди да се усетиш.

— Всъщност има легенда за един пастир навахо, който преследвал на кон едно недамгосано животно и полетял оттук. Говори се, че неговият чиндии, духът му, продължава да язди по ръба през някои тъмни и бурни нощи.

Гледката беше зашеметяваща. Долу и отвъд се простираше древна земя, кървавочервени скални гърбици и колони, брулени от вятъра и придобили най-различни необикновени форми. Зад тях се нижеха планински плата, верига след верига. Сякаш бе краят на Сътворението, където Бог най-сетне се бе отказал, отчаян, че няма да успее да въведе ред в една непокорна земя.

— Онова голямо подобно на остров плато в далечината е Ничието плато — показа Хейзълиъс, — широко е километър и половина и е дълго четиринайсет километра и половина. Платото Шонто е отпред. По-нататък е Канджата на река Сан Хуан, Кедровото плато, Мечите уши и планината Манти Ла Сал.

Два гарвана се понесоха нагоре с едно въздушно течение, след това се гмурнаха и отново потънаха в мрачните дълбини. Граченето им отекна сред каньоните.

— Червеното плато е достъпно само от две страни — по Дъгуей зад нас и по една пътека, която започва на няколко километра оттук, ето там. Навахо я наричат Среднощната пътека. Свършва в Блекхорс, малкото селище ей там.

Когато се обърнаха, за да потеглят, Форд забеляза няколко следи по повърхността на голяма канара, разцепила каменния пласт.

Хейзълиъс проследи погледа му.

— Забеляза ли нещо?

Форд се приближи и положи длан върху грапавата повърхност.

— Вкаменени дъждовни капки. И… вкаменени следи от някакво насекомо.

— Виж ти — тихо промълви ученият, — всички идват тук, за да се насладят на гледката. Но ти си първият човек, който забелязва това — освен мен, разбира се. Вкаменени дъждовни капки от порой, излял се през епохата на динозаврите. А след дъжда бръмбар е прекосил мокрия пясък. По някакъв начин, противно на всички очаквания, този кратък миг от историята се е вкаменил. — Хейзълиъс благоговейно докосна мястото. — Нищо от онова, което ние, хората, сме направили на тази земя, нито едно от големите ни творения — нито „Мона Лиза“, нито катедралата в Шартр, нито дори египетските пирамиди — няма да се запази толкова дълго, колкото следата от това бръмбарче в пясъка.

Тази мисъл някак странно затрогна Форд.

Хейзълиъс прокара пръст по лъкатушния път на насекомото и после се изправи.

— Е — поде той, стисна рамото на Форд и дружелюбно го разтърси, — виждам, че двамата с теб ще се сприятелим.

Форд си спомни предупреждението на Локууд.

Хейзълиъс се обърна на юг и показа назад към върха на платото.

— През палеозойската епоха всичко това е било огромно блато. Тук се намират едни от най-богатите залежи на въглища в Америка. Копали са ги през петдесетте години. Тези стари тунели са идеални за сглобяването на Изабела.

Слънцето огря почти лишеното от бръчки лице на Хейзълиъс, когато той се извърна и се усмихна на Форд.

— Не бихме моли да намерим по-подходящо място, Уайман — откъснато, необезпокоявано, ненаселено. Но за мен най-важното беше красивият пейзаж, защото красотата и загадъчността заемат централно място във физиката. Както казва Айнщайн: „Най-красивото нещо, което бихме могли да преживеем, е загадъчното. Това е изворът на всяка истинска наука.“

Форд забелязваше как слънцето бавно потъва в дълбоките каньони на запад като злато, което се разтопява в мед.

— Готов ли си да се спуснеш под земята? — попита го Хейзълиъс.

5.

Джипът отново заподскача по пътя. Форд стисна ръкохватката над вратата и се опита да изглежда спокоен, когато Хейзълиъс набра скорост край пистата и стигна сто и трийсет на правата.

— Да виждаш някъде ченгета? — ухили се той.

Една миля по-надолу пътят беше блокиран от две порти в двойна телена ограда, заграждаща пространство близо до ръба на платото. Хейзълиъс натисна спирачката в последния момент и гумите изсвириха.

— Всичко това е вътре в Охраняваната зона — обясни той. Набра някакъв код в клавиатурата на един стълб. Нещо изсвири, вратата се плъзна и се отвори. Хейзълиъс влезе и паркира джипа до редица други автомобили. — Асансьорът — кимна той към висока кула на ръба на скалите и с накацали по нея антени и сателитни чинии. Приближиха се до кулата и Хейзълиъс пъхна някаква карта в процепа до металната врата, след това постави длан върху дактилоскопния датчик. След малко се обади дрезгав женски глас:

— Здрасти, захарче? Кое е котенцето с теб?

— Това е Уайман Форд.

— Дай ми малко кожа, Уайман.

— Иска да си сложиш дланта върху датчика — усмихна се Хейзълиъс.

Форд постави длан върху топлото стъкло. Отдолу по нея се плъзна лъч светлина.

— Задръж, докато проверя при човека.

— Как ти се струва интерфейсът на сигурността ни? — ухили се Хейзълиъс.

— Различен е. Повечето компютърни гласове са от разновидността HAL и според мен са твърде безлични. — Той имитира школуван глас на бял човек: „Моля, слушайте внимателно, тъй като има промяна в менюто на програмата.“

— Изабела обаче е истински глас. Нашият инженер Кен Долби я програмира. Мисля, че някаква рап, певица му е позволила да използва гласа й.

— Коя е Изабела?

— Не знам. Кен е много загадъчен по този въпрос.

Гласът прозвуча медено:

— Човекът каза, че всичко е наред. Вече си в системата, така че гледай да не оплиташ конците.

Металната врата се отвори със съскане и вътре се показа асансьорна клетка, която се спускаше отстрани по планината. През малък люк виждаха гледката, докато слизаха. Асансьорът спря и Изабела ги предупреди да внимават къде стъпват.

Намираха се на просторна външна платформа, издълбана в скалата пред голямата врата от титан, която Форд бе забелязал от въздуха. Беше широка около шест метра и висока поне дванайсет.

— Това е панорамната площадка. Поредната красива гледка, нали?

— Трябва да построите къщи тук.

— Тук е бил входът към голямата въгледобивна жила Уепо. Добили са около петдесет милиона тона въглища само от тази жила и са оставали след себе си големи кухини. Идеалното място за нас. Изключително важно бе да поставим Изабела дълбоко под земята, за да попречим на случайни космически лъчи да объркват данните. — Хейзълиъс се приближи към портала от титан, монтиран дълбоко в стената. — Наричаме тази крепост Бункера.

— Трябва ми номерът ти, захарче — обади се Изабела.

Хейзълиъс набра поредица от цифри на малка клавиатура. След малко гласът каза:

— Влизайте, момчета — и вратата започна да се вдига.