— Защо е нужна толкова голяма сигурност? — попита Форд.
— Трябва да пазим инвестиция от четирийсет милиарда долара. Голяма част от нашия хардуер и софтуер е секретна.
Вратата се отвори към широка и ечаща пещера, издълбана в камъка. Миришеше на прах и на пушек, и малко на мухъл, което напомни на Форд за избата на баба му. След пустинната жега вътре беше прохладно и приятно. Вратата се спусна шумно и Форд примигна, за да привикне със сребристобялата светлина. Пещерата беше огромна — вероятно сто и осемдесет метра дълбока и петнайсет метра висока. Точно пред тях, в отдалечения край на пещерата Форд различи овална врата, която водеше към тунел отстрани, пълен с маркучи от неръждаема стомана, тръби и макари от кабел. От вратата се стелеше мъгла от кондензат, плъзгаше се по пода на малки ручейчета и после изчезваше. Отляво беше издигната стена от кухи тухли от бетон и шлака, която пресичаше друга кухина в скалата със стоманена врата. На вратата пишеше: „Мостик“.
От другата страна на пещерата имаше купчина стоманени сандъци, стоманени греди и останали от строителството материали, както и няколко куплунга и половин дузина колички за голф.
Хейзълиъс го хвана за ръката.
— Точно пред нас е овалният отвор към самата Изабела. Тази мъгла се дължи на кондензацията от свръхпроводимите магнити. Трябва да бъдат охлаждани с течен хелий с температура близо до абсолютната нула, за да се поддържа свръхпроводимостта. Тунелът навлиза в задната част на платото и образува издатина с диаметър двайсет и четири километра, където пускаме двата лъча от частици. Флотилията от електрически колички за голф ей там са транспортните ни средства. Сега да отидем да се срещнеш с бандата.
Докато крачеха пред пещерата и стъпките им отекваха в подобното на катедрала място, Форд небрежно попита:
— Как вървят нещата?
— Много проблеми — отговори Хейзълиъс. — Един след друг.
— Какви например?
— Този път е софтуерът.
Стигнаха до вратата с надпис „Мостик“. Хейзълиъс я отвори, за да мине Форд, и вътре се показа коридор, боядисан в светлозелено и осветен с флуоресцентни ленти на тавана.
— Втората врата вдясно. Дай да ти държа.
Форд влезе в кръгло и ярко осветено помещение. Стените бяха покрити с големи плоски компютърни екрани, които придаваха на помещението вид на мостик на космически кораб, чиито прозорци гледаха към дълбините на космоса. Екраните не работеха, а пуснатият едновременно на всички скрийнсейвър със звезди допълваше илюзията за космически кораб, който минава през звездни купове. Под мониторите имаше големи пултове с контролни табла, конзоли и мощни компютърни терминали. Средата на помещението беше хлътнала и там бе поставен един ретро-футуристичен въртящ се стол.
Повечето учени прекъснаха работата си и любопитно погледнаха към Форд. Той остана поразен от измъчения им вид, от бледите им хлътнали лица и от смачканите дрехи. Изглеждаха по-зле от студенти в края на мъчителна държавна сесия. Погледът на Форд инстинктивно потърси Кейт Мърсър, но след това той веднага се укори за интереса си.
— Познато ли ти изглежда? — попита Хейзълиъс с весело пламъче в очите.
Форд се огледа изненадано — наистина му изглеждаше познато и внезапно си даде сметка защо.
— „Да отидеш там, където не е стъпвал човешки крак“ — цитира той.
Хейзълиъс се засмя доволно.
— Прав си! Това е копие на оригиналния мостик на космическия кораб „Ентърпрайз“ от „Стар Трек“. Оказа се, че дизайнът е много подходящ за контролна зала на ускорител на частици.
Илюзията, че това е американският космически кораб „Ентърпрайз“ отчасти се нарушаваше от кофа за смет, препълнена с кутийки от сода и от замразена пица. Подът беше осеян с хартии и опаковки от сладки десертчета, а една неотворена бутилка „Вьов Клико“ беше облегната на извитата стена.
— Извинявай за безпорядъка, но се готвим за проба. Тук е само половината от екипа, с останалите ще се запознаеш на вечеря. — Хейзълиъс се обърна към групата: — Госпожи и господа, позволете да ви представя най-новия член на екипа ни, Уайман Форд. Той е антропологът, когото помолих да ни изпратят като връзка с местните общности.
Кимвания, промърморени поздрави, една-две мимолетни усмивки — той бе само нещо, което отвлича вниманието им. А това прекрасно го устройваше.
— Ще обиколим стаята и накратко ще ти представя всеки поотделно. Ще се опознаем по-добре на вечеря.
Групата чакаше отегчено.
— Това е Тони Уордлоу, нашият отговорник по сигурността. Задачата му е да не допуска да се забъркваме в неприятности.
Напред пристъпи мъж, як като касапски дръвник.
— Приятно ми е да се запознаем, сър.
Беше подстриган късо като морски тюлен, имаше военна стойка и сериозно изражение — а също и посивяло от изтощение лице. Както очакваше Форд, ръкостискането едва не смаза дланта му. Затова и той стисна силно в отговор.
— Джордж Инес, психологът на групата. Всяка седмица провежда групова терапия и ни помага да запазим разсъдъка си. Не знам какво щяхме да правим без успокоителното му присъствие.
Няколко разменени погледа и отчаяно завъртени очи подсказаха на Форд как щяха да се чувстват останалите без Инес. Ръкостискането на психолога беше хладно и професионално, с точно премерена сила и продължителност. Изглеждаше като външен човек, облечен със старателно изгладени панталони в цвят каки и карирана риза. Поддържаше се във форма и спретнат, човек, който смята, че всички освен него имат проблеми.
— Радвам се да се запознаем, Уайман — каза той и погледна над кокалените рамки на очилата си. — Сигурно се чувстваш като ученик, който се мести в ново училище по средата на учебната година.
— Така е.
— На твое разположение съм, ако искаш да поговориш с някого.
— Благодаря.
Хейзълиъс го побутна към един млад мъж с ужасна външност, малко над трийсетте, слаб като глист, с дълга и мазна руса коса.
— Това е Питър Волконски, нашият инженер по софтуера, мозъкът, който стои зад Изабела. Питър е от Екатеринбург в Русия.
Волконски неохотно се откъсна от компютъра, над който се бе привел. Неспокойните му налудничави очи се завъртяха към Форд. Не протегна ръка, а само кимна разсеяно и каза едно кратко:
— Здрасти.
— Приятно ми е да се запознаем, Питър.
Волконски отново се обърна към клавиатурата и продължи да трака по нея. Тънките му ключици стърчаха под оръфаната фланелка като на дете.
— А това е Кен Долби, главният ни инженер и проектант на Изабела. Някой ден ще има негова статуя в „Смитсониън“.
Долби се приближи — едър, висок, приятелски настроен афроамериканец, вероятно на трийсет и девет години със спокойния вид на калифорнийски сърфист. Веднага допадна на Форд — стабиляга. И той изглеждаше изтощен, а очите му бяха кръвясали. Протегна ръка:
— Добре дошъл. Надявам се нямаш нищо против, че не ни виждаш в най-добрата ни форма. Някои от нас не са мигвали от трийсет и шест часа.
Продължиха нататък.
— А това е Алан Едълстайн, нашият математик — представи го Хейзълиъс.
Един мъж, когото Форд почти не бе забелязал и който седеше встрани от останалите, вдигна поглед от книгата, която четеше, „Бдение над Финеган“ от Джойс. Помръдна само един пръст за поздрав, вперил проницателните си очи във Форд. Извитите му вежди говореха за надменен присмех към света.
