същите тези светски хуманисти изобщо не се притесняват да харчат нашите пари, за да докажат погрешимостта на Библията, да превърнат нашата християнска вяра в лъжа!
Ропотът се засили. Няколко човека се изправиха, последваха ги още и накрая цялото паство бе на крака. Люшнаха се напред като човешко цунами, а гласовете им се сляха в обединен неодобрителен рев.
Подбудителите останаха неясни и вече ненужни.
— Това е война срещу християнството, приятели мои! Това е война докрай, а те облагат вас и мен с данъци, за да я водим! Ще им позволим ли да осквернят Христос и да накарат нас да плащаме за тази привилегия?
Преподобният Дон Спейтс се закова по средата на сцената, задъхан, оглеждащ разбунената публика в катедралата във Вирджиния Бийч, смаян от въздействието на думите си. Чуваше го, виждаше го, усещаше го — лудешкото надигане, натрупването на основателен гняв, заредения с възмущение въздух. Почти не вярваше на очите си. През целия си живот хвърляше камъни, а ето че сега изневиделица бе метнал граната. Точно за такова нещо се бе молил, бе се надявал, търсеше го.
— Слава на Бог и на Исус! — провикна се той, вдигна ръце към небето и насочи погледа си към искрящия таван. Падна на колене и поде трепетна молитва на глас. — Господи Исусе, с твоя помощ ще прекратим оскърблението към твоя Отец. Ще унищожим тази пъклена машина някъде там във виещата пустиня. Ще сложим край на това богохулство, наречено Изабела!
7.
В осем без петнайсет Уайман Форд излезе от двустайната къща, застана в края на алеята и вдиша от ароматния нощен въздух. Прозорците на трапезарията представляваха плуващи в мрака жълти правоъгълници. На фона на свистенето на напоителната система на игрището долавяше тихата джазова мелодия на пиано и приглушени разговори. Не можеше да си представи Кейт различна от непочтителната, пушеща марихуана и склонна да спори студентка, която познаваше. Обаче тя сигурно се бе променила, и то много, за да стане заместник-ръководителка на най-важния научен експеримент в историята на физиката.
Мислите му някак естествено се отклониха към спомени за нея и за прекараното с нея време, мисли, които имаха неприятната склонност да бъдат малко неприлични. Той побърза да ги натика в инстинктивната част от съзнанието си, откъдето бяха изскочили. Помисли си, че това не е отговорният начин да провежда едно разследване.
Заобиколи пръскачките, стигна до вратата на някогашния дървен търговски пункт и влезе. От стаята за отдих вдясно струеше музика и светлина. Влезе. Хората играеха на карти или шах, четяха, работеха на преносими компютри. Далеч от Мостика изглеждаха едва ли не спокойни и отпуснати.
Хейзълиъс седеше на пианото. Паешките му пръсти подскочиха по клавишите още няколко акорда и след това той се изправи.
— Уайман, заповядай! Вечерята тъкмо е готова.
Посрещна Уайман в средата на стаята и го поведе към трапезарията. Останалите започнаха да се надигат и ги последваха.
Трапезарията беше почти изцяло заета от тежка дървена маса със свещи, прибори и свежи диви цветя. В каменното огнище бумтеше огън. По стените висяха черги на навахо. Сигурно са в характерния стил на Накаи Рок, досети се Уайман от геометричните форми. Имаше няколко отворени бутилки вино, а от кухнята се носеше уханието на печено месо.
Хейзълиъс се държеше като сърдечен домакин, настаняваше хората, смееше се, шегуваше се. Заведе Форд до място по средата на масата, до стройна блондинка.
— Мелиса? Това е Уайман Форд, новият ни антрополог. Мелиса Коркоран, нашата космоложка.
Здрависаха се. По рамото й се плисна тежка руса коса, а бледозелените й очи с цвета на морско стъкло го погледнаха любопитно. Чипият й нос беше осеян с лунички, тя носеше индианска жилетка с мъниста, едновременно семпла и стилна, която открояваше панталона и ризата й. Само че очите и на Коркоран бяха кръвясали и със зачервени клепачи.
Мястото от другата му страна беше празно.
— Преди да се заемеш с Уайман — обърна се Хейзълиъс към Коркоран, — искам да го представя на онези, които не го видяха по-рано днес.
— Давай.
— Това е Джули Тибодо, нашата специалистка по квантова електродинамика.
Жената срещу Уайман го поздрави с едно кратко „Здравей“, преди да възобнови свадливия си монолог, насочен към белокосия и приличен на леприкорн9 мъж до нея. Тибодо беше самото въплъщение на жената учен: невзрачна, пълна, облечена в мръсна бяла престилка, с късо подстригана неизмита коса на клечки. Карикатурата допълваха няколко молива в пластмасово калъфче в джоба й. В досието й пишеше, че страда от нещо, наречено „гранично разстройство на личността“. Форд беше любопитен да види как се проявява то.
— Господинът, който разговаря с Джули, е Харлан Сейнт Винсънт, нашият електроинженер. Когато Изабела работи на пълна мощност, Харлан управлява деветстотинте мегавата електричество, които се стичат тук като Ниагарския водопад.
Сейнт Винсънт се изправи и протегна ръка през масата.
— Радвам се да се запознаем, Уайман. — След като той седна, Тибодо продължи с лекцията си, която касаеше нещо, наречено кондензат на Бозе-Айнщайн.
— Майкъл Чечини, господинът в другия край, е нашият специалист по стандартния модел във физиката на елементарните частици.
Нисък и смугъл мъж се изправи и протегна ръка. Форд я пое, впечатлен от любопитно безизразните и непрозрачни сиви очи на мъжа. Сякаш бе мъртъв отвътре, а и ръкостискането му беше същото — безжизнено и лепкаво. Само че като че ли съпротивлявайки се на нихилизма в центъра на съществото си, Чечини много прецизно бе подбрал облеклото си: ризата му беше толкова искрящо бяла, че очите те заболяваха, памучните му панталони имаха остър като нож ръб, а косата му беше разделена на път с военна прецизност и бе безупречно сресана. Дори ръцете му бяха съвършени — меки и чисти като омесено тесто, ноктите бяха с гладък ръб и излъскани до блясък. Форд долови слаб полъх от скъп афтършейв. Обаче нищо не можеше да прикрие екзистенциалното отчаяние, което витаеше край него.
Хейзълиъс приключи със запознанствата, изчезна в кухнята и шумът се засили.
Форд все още не беше виждал Кейт. Питаше се дали това е просто съвпадение.
— Досега не бях срещала антрополог — заговори го Мелиса.
— А аз космолог — обърна се към нея той.
— Няма да повярвате колко много хора смятат, че се занимавам с козметика за нокти и коси — сякаш подканящо се усмихна тя. — Какво точно ще правите тук?
— Ще опознавам местните. Ще им обяснявам какво се случва.
— А самият вие разбирате ли какво се случва? — леко закачливо прозвуча въпросът й.
— Може би вие ще ми помогнете.
Тя се усмихна, пресегна се и взе една бутилка:
— Вино?
— Благодаря.
Тя разгледа етикета.
— „Вила ди Капецана, Карминяно, 2000“. Нямам представа какво е, но е хубаво. Джордж Инес е нашият познавач на вината. Джордж? Кажи ни нещо за виното.
Инес прекъсна разговора си в другия край на масата и по лицето му грейна доволна усмивка. Побутна очилата си нагоре.
— Имах късмет да отмъкна тази каса — исках тази вечер да ви поднеса нещо специално. Капецана е едно от любимите ми вина от старо имение в планината на запад от Флоренция. Там за пръв път допускат каберне совиньон в сместа. Има хубав цвят, аромат на френско грозде, примесен с череша, и дълбок плодов вкус.
