днес.
Лоренцо отметна назад дългите си плитки:
— Здрасти.
Еди огледа начумереното му лице за следи от наркотици или алкохол, само че погледът му се отклони, когато Лоренцо безмълвно взе метлата от ръцете му и се зае да мете. Трудно можеш да разбереш какво става в душата на един навахо, но Лоренцо беше по-мъчен от мнозина — самотник, мълчаливец, затворен в себе си. Не беше лесно да се каже дали в главата му се върти нещо друго освен копнежа по алкохола и наркотиците. Еди не можеше да си спомни дори един път, когато Лоренцо е произнесъл цяло изречение. Не можеше да си представи, че младежът бе учил в Кълъмбия, макар и да не беше завършил.
Отстъпи назад и започна да го наблюдава как мете с бавни и неефикасни движения, след които оставаха пясъчни ивици. Потисна желанието си още сега да спомене на Лоренцо за даренията. Самият Еди едва намираше какво да яде и отново се бе наложило да вземе пари назаем за газта, а ето че Лоренцо крадеше божиите пари, несъмнено за да си купи наркотици и алкохол. Възбудата му нарасна при мисълта да постави въпроса ребром на Лоренцо. Само че най-напред трябваше да изчака новини от търговеца, защото имаше нужда от доказателство. Ако обвинеше Лоренцо и младежът отречеше — което със сигурност щеше да направи, лъжецът му с лъжец, — тогава какво можеше да постигне без доказателство?
— Лоренцо, след като приключиш тук, моля те да сортираш дрехите, които току-що пристигнаха — посочи той към няколкото кашона, дошли в петък от една църква в Арканзас.
Изръмжаване в знак, че го е чул. Еди наблюдава още известно време неумелото метене. Лоренцо беше дрогиран, нямаше никакво съмнение — беше откраднал даренията, за да си купи наркотици. А сега Еди нямаше да може да изкара седмицата, без да вземе пари назаем за газта и за храна.
Потрепери от ярост — но не каза нищо, извърна се и сковано се върна в караваната, за да изяде скромната си закуска.
9.
Форд спря на прага на плевнята. Лъчите на слънцето в понеделник сутринта падаха косо вътре и осветяваха вихър от прашинки. Чуваше как конете мърдат в клетките си и дъвчат храната си. Осмели се да влезе и тръгна по централната пътека, после спря да погледне коня в първата клетка. Оттам го погледна петнист кон, който дъвчеше овес.
— Как се казваш, приятел?
Конят тихо изцвили и наведе глава, за да хапне още.
В другия край на плевнята издрънча ведро. Форд се обърна и видя една глава да наднича от отдалечена клетка — Кейт Мърсър.
Впериха поглед един в друг.
— Добро утро — поздрави Форд с надеждата, че е успял да скалъпи небрежна усмивка.
— Добро утро.
— Помощник-ръководителка, специалистка по суперструнната теория, готвачка и… помощничка в обора? Ти си жена с много дарби — постара се да прозвучи шеговито той. Тя имаше и други дарби, които той с мъка успяваше да прогони от мислите си.
— Може да се каже.
Кейт притисна ръката си в ръкавица към челото си, след това се приближи, понесла кофа със зърно. В лъскавата й коса се бе заплела сламка. Беше облечена с тесни джинси и износено дънково яке над бялата изгладена мъжка риза. Яката й беше разкопчана и той погледна към меката издутина на гръдта й.
Форд преглътна и единственото, което му хрумна да каже, беше нелепата фраза:
— Отрязала си косата си.
— Да, но косата обикновено израства отново.
Нямаше да се хване на въдицата.
— Отива ти — любезно каза той.
— Това е моята версия на традиционна японска прическа, която се казва умано-о.
Косата на Кейт винаги е била деликатна тема. Майка й, която беше японка, не искаше у дъщеря й да има нищо японско. Тя отказваше в дома им да се говори японски и настояваше Кейт да носи косата си дълга и пусната като всяко обикновено американско момиче. Кейт се беше предала за косата, но когато майка й започна да намеква, че от Форд би излязъл идеалният американски съпруг, тя само започна да търси по- настойчиво недостатъците му.
Форд се досети какво би могла да означава новата прическа.
— Майка ти?
— Почина преди четири години.
— Моите съболезнования.
Мълчание.
— Каниш се да пояздиш ли? — попита Кейт.
— Чудех се.
— Не знаех, че умееш да яздиш.
— Когато бях на десет години, прекарах едно лято в ранчо за летовници.
— В такъв случай не те съветвам да яздиш Снорт — кимна тя към петнистия кон. — Къде смяташ да отидеш?
Той извади от джоба си една подробна карта и я разгъна.
— Исках да отида в Блекхорс, за да посетя лечителя. Струва ми се, че с кола ще трябва да измина трийсетина километра по лоши пътища. А на кон е само около осем километра, ако се мине по пътеката в задната част на платото.
Кейт взе картата и я разгледа.
— Това е Среднощната пътека. Не е за неопитни ездачи.
— Ще ми спести часове.
— Въпреки това на твое място щях да взема джипа.
— Не ми се иска да пристигна с кола, изписана с правителствени емблеми.
— Хмм, разбирам какво имаш предвид.
Замълчаха.
— Добре — каза Кейт, — в такъв случай Балю е конят за теб. — Вдигна едно резе от куката, влезе в клетката и изведе кон с пръстен цвят, пухкава шия, тънка опашка и с голям, пълен със сено търбух.
— Все едно са го отхвърлили от фабрика за кучешка храна.
— Не съди по коня от вида му. Старият Балю е гърмян заек. Освен това е достатъчно умен, за да запази спокойствие, докато минава по Среднощната пътека. Грабвай седлото и подложката от тази полица и дай да го оседлаем.
Изчеткаха и оседлаха коня, сложиха юздите и го изведоха навън.
— Знаеш ли как да го яхнеш? — попита тя.
Форд я погледна.
— Пъхвам крак в стремето и го възсядам, нали така?
Тя му подаде поводите.
Форд се позамота с поводите, преметна единия през главата на коня, хвана стремето и пъхна крак в него.
— Трябва да…
Но той вече премяташе крак. Седлото се хлъзна настрани, Форд падна и се приземи по задник в прахта. Балю стоеше апатично с увиснало настрани седло.
— Тъкмо щях да кажа, ме трябва да провериш ремъка — сякаш потисна смеха си тя.
Форд се изправи и отупа прахта.
— Така ли се отнасяте тук с курортистите?
— Опитах се да те предупредя.
— Най-добре да тръгвам.
Тя поклати глава:
