Форд се лутаха безцелно и той се замисли за Кейт, за връзката им, за своето дълго житейско пътешествие оттогава. Неизбежно съзнанието му се насочи към съпругата му. Смъртта й унищожи всякакво усещане за сигурност, което бе изпитвал през живота си. Преди това нямаше представа колко своеволен може да бъде животът. Трагедиите се случваха на другите. Добре, научи си урока. Оказа се, че може да се случи и на него. Сега продължаваше напред.
Забеляза леко раздвижване на пердето на един прозорец, което означаваше, че Бигей го наблюдава.
Запита се след колко време този човек ще схване посланието му, че не възнамерява да помръдне. Надяваше се да е скоро — пясъкът започна да прониква през панталона му, влизаше в ботушите, промъкваше се през чорапите.
Вратата се затръшна и Бигей изтрополи на малката дървена веранда, скръстил ръце и с леко раздразнен вид. Примижа към Форд, след това се затътри по паянтовите дървени стълби и се приближи. Протегна ръка и помогна на Форд да се изправи.
— Ти си най-търпеливият бял човек, когото съм виждал. Май ще трябва да влезеш. Отупай се, че да не съсипеш новото ми канапе.
Форд отупа прахта, последва Бигей в дневната и двамата седнаха.
— Кафе?
— Благодаря.
Бигей се върна с две чаши, пълни с водниста като чай течност. Форд си спомни и това — за да пестят пари, навахо използваха дозата смляно кафе многократно.
— Мляко? Захар?
— Не, благодаря.
Бигей изсипа щедро количество захар в чашата си, а след това я напълни до половината с мляко от картонена кутия.
Форд огледа помещението. Кафявото плюшено канапе, на което седеше, беше всичко друго, но не и ново. Бигей се настани в един счупен шезлонг. В ъгъла имаше скъп телевизор с огромен екран — доколкото виждаше, единствената скъпа вещ в караваната. Стената зад него бе облепена със семейни снимки, на много от които се виждаха млади мъже във военни униформи.
Форд погледна любопитно към Бигей. Шаманът не отговаряше на очакванията му — не беше нито млад разпален активист, нито мъдър и сбръчкан старейшина. Беше дългурест, със спретнато подстригана коса и изглеждаше на четирийсет и няколко години. Вместо с каубойски ботуши, каквито носеха повече мъже навахо в Рама, Бигей беше обут с високи кецове, оръфани, избелели и с отлепена гума отпред. Индианският му произход издаваше само огърлицата от големи парчета тюркоаз.
— Добре, казвай сега какво искаш от мен — изрече той с мек тембър като на дървен духов инструмент и с типичния за навахо акцент, който придаваше тежест на всяка дума.
Форд кимна към стената:
— Това семейството ти ли е?
— Племенниците.
— Военни ли са?
— В армията са. Единият е в Южна Корея. Другият, Лоренцо, беше на мисия в Ирак и сега е… — поколеба се той — … отново у дома.
— Сигурно се гордееш с тях.
— Така е.
Отново настана мълчание.
— Научих, че смяташ да поведеш протестен поход срещу проекта „Изабела“.
Никакъв отговор.
— Е, затова съм тук. За да изслушам тревогите ти.
Бигей скръсти ръце:
— Твърде късно е да ме изслушваш.
— Опитай.
Бигей разтвори ръцете си и се наведе напред:
— Никой не е питал хората тук дали искат тази Изабела. Всичко е уговорено в Уиндоу Рок. Те получават парите, а ние нищо. Казаха ни, че ще има работа, обаче след това вие доведохте строители от другаде. Казаха, че ще има икономическо развитие, обаче вие си карате храната и всичко необходимо от Флагстаф. Нито веднъж не сте пазарували в нашите местни магазини в Блу Гап или в Раф Рок. Строите къщите си в долината Анасази, осквернявате гробове и отнехте пасища, които все още използвахме, без никаква компенсация. А сега чуваме да се говори за разбиване на атоми и за радиация.
Той положи големите си ръце върху коленете и гневно изгледа Форд.
Форд кимна:
— Слушам те.
— Радвам се, че не си глух. Много си невеж по отношение на нас — бас ловя, не знаеш дори кое време е — изви въпросително вежди той. — Хайде, кажи ми, кое време е според теб.
Форд съзнаваше, че му поставят капан, но въпреки това се хвана:
— Девет часът.
— Сгреши! — победоносно възкликна Бигей. — Десет е.
— Десет ли?
— Точно така. Тук, в Големия резерват, половината година сме в различна часова зона от останалата част на Аризона, а другата половина сме в същата. През лятото, когато влезеш в резервата, сме с един час напред от останалата част на щата. Часовете и минутите и бездруго са измислени от бледоликите, обаче работата е там, че вие, гениите там горе, знаете толкова малко за нас, че дори не можете да си сверите часовниците.
Форд го погледна спокойно:
— Господин Бигей, ако искате да работите с мен, за да постигнем някакви действителни промени, обещавам ви да го направим. Имате някои основателни оплаквания.
— Ти какъв си, учен ли?
— Антрополог съм.
Внезапно настъпи мълчание. След това Бигей е облегна. Сух смях разтърси тялото му.
— Антрополог. Като че ли сме някакво примитивно племе. О, това наистина е смешно! — Спря да се смее. — Е, аз съм американец точно като теб. Мои близки се сражават за моята страна. Не искам вие да идвате на моето плато, да строите машина, която плаши всички до смърт, да давате цял куп обещания, които не изпълнявате, а сега пък да ми пращате и антрополог, все едно сме диваци, които са си проболи носовете с кости.
— Изпратиха ме тук само защото прекарах известно време в Рама. Бих искал да ви поканя да разгледате проекта „Изабела“, да се срещнете с Грегъри Хейзълиъс, да видите какво правим и да се запознаете с екипа.
Бигей поклати глава.
— Вече е късно за разглеждане. — Замълча и след това попита едва ли не неохотно: — Какви проучвания правите там? Чувал съм някои странни истории.
— Изследват Големия взрив.
— Какво е това?
— Теорията, според която вселената е възникнала преди тринайсет милиарда години след взрив и че оттогава непрекъснато се разширява.
— С други думи, врете си носа в работата на Твореца.
— Творецът не ни е дал мозък просто ей така.
— Значи не вярвате, че вселената е създадена от Твореца.
— Аз съм католик, господин Бигей. Според мен Той просто го е направил посредством Големия взрив.
Бигей въздъхна:
— Както казах, стига толкова приказки. Ще направим конен поход до платото в петък. Можете да
