отнесете това послание на екипа си. А сега, ако нямате нищо против, чака ме работа.
Форд язди Балю до мястото, откъдето пътеката започваше да се изкачва. Вдигна поглед към канарите, скалите и зъберите. Вече знаеше, че Балю може да се справи със завоите и с трудните места, така че нямаше причина да върви пеша. Можеше да язди стария кон.
Когато един час по-късно минаха през отвора в скалата на върха на платото, Балю заприпка в тръс, нетърпелив да се върне в плевнята. Форд уплашено се вкопчи в седлото, признателен, че наблизо няма кой да види как глупаво изглежда. Към един часа се показа Накаи Рок и ниските скали около долината. Докато се спускаше към канадските тополи, чу силен смях и видя една фигура, която бясно крачеше по пътя от Изабела към селището.
Беше Волконски, компютърният програмист, а дългата му и мазна коса бе разчорлена. Изглеждаше изтощен и ядосан, но въпреки това се хилеше като луд.
Форд спря Балю, бързо слезе и с помощта на коня запречи пътеката.
— Здравей.
— Извинявай — каза Волконски и се опита да се шмугне отстрани.
— Хубав ден, нали?
Волконски спря и впери трескав поглед в него, а по изражението му се четеше яростен присмех.
— Питаш ме дали денят е хубав. Е, отговарям ти — по-хубав няма накъде.
— Наистина ли? — попита Форд.
— И защо това да е твоя работа, господин антрополог? — Програмистът наведе глава и кафявите му зъби се показаха в гримаса на престорена веселост.
Форд пристъпи толкова близо, че можеше да докосне руснака.
— Съдейки по вида ти, денят изобщо не е хубав.
Волконски положи ръка на рамото на Форд с преувеличен и подигравателен приятелски жест и се приведе напред. Мирис на алкохол и на тютюн обгърна Форд.
— Преди се притеснявах, но вече съм добре! — Наведе главата си назад и избухна в груб смях, а небръснатият му гръклян заподскача.
Отзад се разнесе шум от стъпки. Волконски рязко се изправи.
— А, Питър — обади се Уордлоу, който се приближаваше по пътеката. — И Уайман Форд. Поздрави. — Тонът му, приятен и странно ироничен, подчерта последната дума.
Волконски се сепна от поздрава.
— От Бункера ли идваш Питър? — думите на Уордлоу бяха натежали от заплаха.
Волконски запази налудничавата си усмивка, но Форд прочете в погледа му неловкост — или пък беше страх?
— Според сведенията от охраната си бил там цяла нощ — продължи Уордлоу. — Тревожа се за теб. Надявам се, че спиш достатъчно, Питър.
Волконски мълчаливо го заобиколи и бързо пое надолу по пътеката.
Уордлоу се извърна към Форд, сякаш не се е случило нищо необикновено.
— Хубав ден за езда.
— Тъкмо за това си говорехме — сухо отвърна Форд.
— Къде ходи?
— В Блекхорс да се срещна с шамана.
— И?
— Срещнахме се.
Уордлоу поклати глава.
— Този Волконски… вечно се тревожи за нещо. — Направи крачка по пътеката, след това спря. — Нали не ти каза нещо странно…?
— Какво например? — попита Форд.
— Кой знае? — сви рамене Уордлоу. — Той е малко нестабилен.
Форд наблюдава как Уордлоу се отдалечава, пъхнал месестите си ръце в джобовете — човек като всички тях на прага на нервния срив, само дето го прикриваше по-умело.
11.
Еди стоеше пред караваната си с чаша студена вода в ръка и наблюдаваше как слънцето се спуска към далечния хоризонт. Лоренцо никакъв не се виждаше — беше изчезнал към обяд тихо, както се бе появил, без да изпълни задълженията си докрай. На масата лежеше купчина неразпределени дрехи, а пясъкът около църквата не беше почистен с гребло. Еди се загледа към далечния хоризонт, изгарящ от възмущение. Изобщо не биваше да се съгласява да вземе Лоренцо на работа. Младежът бе лежал в затвора за непредумишлено убийство и бе успял да се договори за по-лека присъда — беше намушкал човек с нож по време на пиянска свада в Галъп. Беше лежал в затвора само осемнайсет месеца. Еди се съгласи да го наеме по молба на едно местно семейство, за да му помогне да изпълни условията на освобождаването под гаранция.
Огромна грешка.
Еди отпи от хладната вода и се опита да потисне парещото негодувание и гнева, които бушуваха в гърдите му. Все още нямаше новини от търговеца в Блу Гап, но не се съмняваше, че скоро ще има. И тогава щеше да разполага с нужното доказателство, за да се отърве от Лоренцо завинаги — щеше да го изпрати в затвора, където му беше мястото. Осемнайсет месеца за убийство — нищо чудно, че престъпността в резервата беше толкова висока.
Отпи още една глътка и с учудване забеляза неясния силует на човек, който вървеше по пътя към мисията на фона на залязващото слънце. Примижа и се вгледа.
Лоренцо.
Докато приближаваше, Еди отсъди по несигурната му походка, че младежът е пиян. Скръсти ръце и зачака, а сърцето му заби учестено при мисълта от предстоящия сблъсък. Нямаше да допусне да му се размине — не и този път.
Лоренцо стигна до портата, облегна за момент на стълба и после влезе.
— Лоренцо?
Индианецът бавно завъртя глава. Очите му бяха кръвясали, глупавите му плитки бяха наполовина разплетени, а триъгълната кърпа на главата му беше накриво. Изглеждаше ужасно, а тялото му бе прегърбено, сякаш целият свят тежеше на плещите му.
— Ела тук, ако обичаш. Искам да поговорим.
Лоренцо просто го изгледа.
— Лоренцо, чу ли какво ти казах?
Индианецът се обърна и се затътри към купчината дрехи.
Еди бързо застана пред него и му препречи пътя. Младежът спря, вдигна глава и го погледна. Заля го киселата миризма на бърбън.
— Лоренцо, много добре знаеш, че консумацията на алкохол е нарушение на условията на гаранцията ти.
Онзи просто го гледаше.
— Освен това си тръгна, без да си свършил работата си. От мен се очаква да уверя надзорника ти, че вършиш както трябва работата тук, а аз няма да го излъжа. Освобождавам те.
Главата на Лоренцо клюмна. За миг Еди си помисли, че това е признак на разкаяние, но след това чу гъргорещ звук, когато Лоренцо събра слюнка и я изплю в краката на Еди, където тя се пльосна като сурова стрида.
Сърцето на Еди заби силно. Беше бесен.
— Не смей да плюеш, докато говоря с теб, господинчо! — повиши глас Еди.
Лоренцо се опита да направи крачка встрани и да заобиколи Еди, но пасторът бързо му прегради пътя отново.
— Чуваш ли ме или си твърде пиян?
