— Я’ат еех — отговори Форд. — Не ми казвай, че говориш навахо.
— Само няколко думи, които научих някога от своя студент. Добре дошъл.
Краткият преглед на досието на Хейзълиъс показваше, че този човек говори дванайсет езика, сред които фарси, два диалекта на китайски и суахили. Не се споменаваше за навахо.
Форд беше висок около метър и деветдесет и обикновено се налагаше да сведе очи, за да срещне погледа на събеседника си. Този път трябваше да се взре по-ниско от обичайното. Хейзълиъс беше висок малко повече от метър и шейсет — една небрежно-елегантна фигура с добре изгладени панталони в цвят каки, кремава копринена риза и индиански мокасини. Очите му бяха толкова сини, че приличаха на парченца осветен стъклопис. Орловият му нос тръгваше от високо и гладко чело, увенчано с чуплива кестенява коса, гладко сресана. Малко пакетче, заредено с непропорционално огромна енергия.
— Не очаквах да ме посрещне лично главният.
— Всички вършим по две неща — засмя се Хейзълиъс. — Аз съм щатният шофьор. Заповядай.
Форд сгъна тялото си на предната седалка, а Хейзълиъс кацна с птича грациозност на мястото на шофьора.
— Докато подготвяхме Изабела за пускане, не исках да ми се мотае голям помощен персонал — обърна се към него Хейзълиъс със сияйна усмивка. — А и ми се щеше да те посрещна лично. Ти си нашият лош късмет.
— Лош късмет ли?
— Бяхме дванайсет. Сега сме тринайсет. Заради теб може да се наложи да изхвърлим някой през борда — засмя се той.
— Доста сте суеверни.
— Не питай! — през смях отвърна Хейзълиъс. — Не мърдам без заешкото си краче — обясни той и извади от джоба си старо, противно и останало почти без козина отрязано краче. — Баща ми ми го даде, когато бях на шест.
— Прелестно.
Хейзълиъс натисна с крак газта, джипът се стрелна напред и залепи Форд за седалката. Ранглърът се понесе по пистата и шумно пое по наскоро асфалтиран път, който се виеше между хвойните.
— Тук е като на летен лагер, Уайман. Всеки сам се обслужва — готвим си, почистваме, шофираме. Всичко. Имам специалистка по струнната теория, която прави страхотно печено, психолог, който ни помогна да си направим прекрасна винарска изба, и хора с различни други умения.
Форд стисна дръжката, когато джипът зави със свистене на гумите.
— Притесняваш ли се?
— Събуди ме, когато пристигнем.
— Не мога да устоя на тези пусти пътища — засмя се Хейзълиъс, — няма полицаи и камери, които те наблюдават с километри. Ами ти, Уайман? Какви специални умения имаш?
— Адски си падам по миенето на съдове.
— Отлично!
— Мога да цепя дърва.
— Прекрасно!
Хейзълиъс караше като луд, избираше си лента и се носеше с пълна скорост, без да обръща никакво внимание на централната разделителна ивица.
— Извинявай, че не присъствах на кацането. Тъкмо приключваме с една проба на Изабела. Искаш ли да те разведа набързо?
— Чудесно.
Джипът се изкачи с висока скорост на едно възвишение. За един кратък миг Форд усети тялото си в безтегловност.
— Накаи Рок — оповести Хейзълиъс и посочи каменното копие, което Форд беше видял от самолета. — Старият търговски пункт носи името на тази скала. Наричаме и селището си Накаи Рок. Знаеш ли какво означава Накаи? Винаги ми се е искало да узная.
— „Мексикански“ на езика на навахо.
— Благодаря ти. Много се радвам, че дойде след толкова кратко предизвестие. За жалост, успяхме да оплетем конците с местните. Локууд много те цени.
Пътят зави надолу към една заслонена долчинка, обрасла с канадски тополи и оградена от отвесни канари от червен пясъчник. От външната страна на завоя имаше десетина или повече къщурки от изкуствен кирпич, разположени сред тополите, с образцови морави и бели дървени огради. Смарагдовозеленото игрище в средата на лупинга беше в ярък контраст с канарите. В далечния край на долчинката величествено като съдия се извисяваше подобна на плашило скала.
— В крайна сметка ще построим домове за около двеста семейства. Ще бъде като градче за гостуващи учени, семействата им и помощния персонал.
Джипът профуча край къщите и направи широк завой.
— Тенис корт — посочи вляво Хейзълиъс. — Плевня с три коня.
Стигнаха до живописна постройка, направена от свързани с кирпич дървесни стволове и засенчена от огромни тополи.
— Старият търговски пункт, превърнат в трапезария, кухня и стая за отдих. Има маса за билярд, за пинг-понг, джаги, кинозала, библиотека, столова.
— Какво търси търговски пункт толкова високо?
— Преди да ги прогони въгледобивната компания, навахо пасели овцете си на Червеното плато. В пункта търгували с храна и с материали за килимите, които тъчели от вълна. Килимите от Накаи Рок не са толкова прочути като тези от Ту Грей Хилс, но са също толкова хубави — дори по-хубави. — Той се извърна към Форд: — Къде си правил проучванията си на място?
— В Рама, Ню Мексико. — Форд не добави: „Беше само за едно лято. Още бяха студент.“
— Рама. Не беше ли мястото, където антропологът Клайд Клъкхон е правил изследванията за известната си книга „Магиите на навахо“?
Задълбочените познания на Хейзълиъс изненадаха Форд.
— Точно така.
— Говориш ли добре навахо? — попита Хейзълиъс.
— Достатъчно, за да си навлека неприятности. Навахо сигурно е най-трудният език на света.
— И като такъв винаги ме е интересувал. Помогна ни да спечелим Втората световна война.
Джипът шумно се закова на място пред малка и спретната къща с ограден двор, в който имаше изкуствено зелена морава, а също и вътрешен двор, маса за пикник и барбекю.
— Резиденцията на Форд — оповести Хейзълиъс.
— Очарователно. — Всъщност беше всичко, но не и това. Тази изпълнена с лош вкус постройка, имитация на възраждането на стила на пуебло, изглеждаше отблъскващо еснафски. Но пък пейзажът беше великолепен.
— Държавните жилища навсякъде са еднакви — каза Хейзълиъс. — Но ще видиш, че е удобна.
— Къде са всички?
— Долу в Бункера. Така наричаме подземния комплекс, където се намира Изабела. Между другото, къде е багажът ти?
— Ще пристигне утре.
— Явно много са бързали да те изпратят тук.
— Не ми дадоха време да си взема дори четката за зъби.
Хейзълиъс запали джипа и взе последната извивка на лупинга със скорост, която не щадеше гумите. След това спря, мина на режима четири по четири и внимателно свали превозното средство от павирания път и го подкара по двата неравни коловоза през храстите.
— Къде отиваме?
— Ще видиш.
Колелата се въртяха през канавките и подскачаха по камънаците, докато джипът се катереше през странната гора от извити хвойни и умрели пинии. Подскачаха така няколко километра. Пред тях се появи дълъг и стръмен склон от гладък червен пясъчник.
