се случи нещо и отново имате нужда от услугите ми…?
— Ще поемем риска — заяви Язи със студенина, която жегна Кроули.
— Предлагам — всъщност настоятелно ви препоръчвам — да продължите договора за още шест месеца. Можем дори да обсъдим продължаването му с двойно по-нисък хонорар. Така поне ще запазите мястото си на масата.
Племенният старейшина твърдо впери поглед в него.
— Получихте добра компенсация. Петнайсет милиона долара са много пари. Хрумват ми някои въпроси, като преглеждам разходите и работните ви часове. Но засега това не ни притеснява — вие успяхте и ние сме ви признателни. Ще оставим нещата така.
Язи се изправи, останалите го последваха.
— Настоявам да останете за обяд, господин Язи! На мои разноски, разбира се. Има прекрасен нов френски ресторант съвсем близо до Кей Стрийт, а управител му е мой състудент. Правят страхотно сухо мартини и стек au poivre combo7. — Не познаваше индианец, който да откаже безплатна напитка.
— Благодаря ви, но имаме да свършим много неща във Вашингтон и не можем да отделим време. — Язи протегна ръка.
Кроули не можеше да повярва. Щяха да си тръгнат просто ей така.
Изправи се, за да ги изпрати, като вяло се ръкува с всички. След като си тръгнаха, се облегна тежко на голямата врата от палисандрово дърво на кабинета си. В гърдите му бушуваше ярост. Без предизвестие, без писмо, без телефонно обаждане, дори без предварително уговорена среща. Просто дойдоха, уволниха го и си тръгнаха — разкараха го. И дори намекнаха, че ги е измамил! След четири години и лобиране за петнайсет милиона долара той им беше осигурил кокошката, която снася златни яйца, а те как постъпиха? Скалпираха го и го зарязаха на ястребите. Не се постъпва така на Кей Стрийт. Не, господине. Човек се грижи за приятелите си.
Изправи се. Букър Хамлин Кроули никога не падаше при първия удар. Щеше да се бори, а в съзнанието му вече се оформяше идея как да го направи. Влезе във вътрешния си кабинет, заключи вратата и извади един телефон от най-долното чекмедже на бюрото си. Беше наземна линия, регистрирана на името на една побъркана възрастна жена от старческия дом зад ъгъла и платена с кредитна карта, която тя дори не подозираше, че притежава. Кроули рядко го използваше.
Натисна първото копче, след това спря, връхлетян от съвсем кратък спомен, просто мигновено просветване защо и как бе пристигнал във Вашингтон като младеж, кипящ от идеи и надежда. Неприятно чувство се загнезди в корема му. Но тутакси отново на повърхността излезе гневът. Нямаше да се подаде на единствения смъртен грях във Вашингтон — слабостта.
Набра и останалите цифри от номера.
— Може ли да говоря с преподобния Дон Спейтс, моля?
Разговорът беше кратък и приятен, а моментът бе безупречен. Натисна копчето и прекъсна разговора, изпълнен с победоносно усещане заради съобразителността си. След месец тези нецивилизовани диваци щяха да се върнат в кабинета му и да го умоляват да го наемат — на
Влажните му еластични устни потръпнаха от удоволствие и приятно очакване.
4.
Уайман Форд погледна през прозореца на самолета „Чесна“, който се носеше над планината Лукачукаи на път за Червеното плато. Беше удивително природно образувание, остров в небето, ограден от скали от пясъчник на жълти, червени и шоколадени пластове. Докато го съзерцаваше, слънцето проби между облаците и освети платото, възпламени го. Приличаше на изгубен свят.
Когато приближиха, започнаха да се очертават подробности. Форд различи две писти, пресичащи се като два черни лейкопласта, няколко хангара и площадка за хеликоптери. Три дебели проводника за високо напрежение, опънати между тринайсететажни подпорни конструкции, идваха от север и от изток и се събираха в края на платото, където имаше обезопасен район, ограден с двойна ограда. На километър и половина оттам няколко къщи се гушеха в обрасла с канадски тополи гора, имаше зелени ниви и една дървена постройка — търговския пункт Накаи Рок. Чисто нов асфалтиран път пресичаше платото от запад на изток.
Форд плъзна поглед надолу по скалите. Стотина метра по-надолу в склона на платото бе издълбан голям квадратен отвор с вградена в ниша метална врата. Докато самолетът продължаваше да завива, той забеляза единствения път до върха на платото, който се виеше по канарата като змия по ствола на дърво. Дъгуей.
Чесната наведе нос и започна да се спуска. Оказа се, че повърхността на Червеното плато е разровена и набраздена от пресъхнали речни корита, долини и скалисти полета. Редки хвойни се редуваха със сивите скелети на пиниите, с разпокъсани пасища и пелин, а в големите гладки скали се бяха вклинили пясъчни дюни.
Чесната кацна на пистата и се запъти към една сглобяема военна барака. Отзад имаше няколко хангара, които блестяха на светлината. Пилотът отвори вратата. Понесъл даденото му от Локууд куфарче, Форд стъпи на топлата настилка. Никой не го чакаше.
Пилотът му махна за сбогом, върна се вътре и след миг малкият самолет отново бе във въздуха — алуминиев проблясък, който чезнеше в тюркоазеното небе.
Форд погледа как самолетът изчезва и после се запъти към терминала.
На вратата висеше дървена табела, изписана на ръка с букви в стила на Дивия запад.
Бутна я с пръст и се заслуша как скърца, клатейки се напред-назад. До табелата на забити в бетона метални стълбове светлосиня официална табела съобщаваше на сух бюрократичен език почти същото. На пистата духаше вятър, който вдигаше облаци прах от асфалта.
Опита вратата на терминала. Заключено.
Форд отстъпи назад и се огледа, изпитвайки чувството, че са го пуснали в началото на филма „Добрия, Лошия и Злия“.
Скрибуцането на табелата и воят на вятъра извикаха в съзнанието му един спомен — онзи ежедневен момент, когато се прибираше от училище, вдигаше ключа, провесен на шията си, отключваше вратата на семейната им къща във Вашингтон и заставаше сам насред тази голяма и отекваща постройка. Майка му все беше я на прием, я на благотворително мероприятие, а баща му отсъстваше, зает с правителствените си дела.
Боботенето на приближаващо се превозно средство го върна в настоящето. Джип „Ранглър“ изкачи едно възвишение, изгуби се зад терминала и отново се появи от другата страна върху настилката на пистата. Колата зави със скърцане и след това се закова на място пред него. Отвътре изскочи мъж с широка усмивка и с протегната за поздрав ръка. Грегъри Норт Хейзълиъс. Изглеждаше точно като на снимката в досието — зареден с енергия.
— Я’ат еех ши ей, Грегъри — поздрави Хейзълиъс и стисна ръката на Форд.
