Ден на гнева

Ако не в този земен живот, то в следващия.

47.

— Всички да се върнат по местата си — нареди Хейзълиъс, а гласът му набра сила. Обърна се към Визуализатора и заговори: — Добре, да започнем пак отначало. Кой всъщност си ти, по дяволите?

Форд впери поглед в екрана като омагьосан и зачака да се появи отговор. Чувстваше как нещо го привлича едва ли не против волята му.

По причини, които вече обясних, не можеш да узнаеш кой съм. Думата Бог е близо, но въпреки това е крайно бедно описание.

— Ти част от вселената ли си, или си нещо отделно? — попита Хейзълиъс.

Нищо не е отделно. Всички сме едно.

— Защо съществува вселената?

Вселената съществува, защото е по-проста от нищо. Затова съществувам и аз. Вселената не може да е по-проста, отколкото е. Това е физичният закон, от който произтичат всички останали.

— Какво може да е по-просто от нищо? — попита Форд.

„Нищо“ не може да съществува. Това е непосредствен парадокс. Вселената е състоянието, което е най-близо до нищо.

— Ако всичко е толкова просто, защо вселената е толкова сложна? — попита Едълстайн.

Сложната вселена, която виждате, е неочаквано свойство от нейната простота.

— И каква е тази дълбока простота, която е в сърцевината на всичко? — попита Едълстайн.

Това е реалността, която ще смаже съзнанието ви.

— Започва да става досадно! — възкликна Едълстайн. — Ако си толкова умен, би трябвало да можеш да я обясниш на нас, горките и потънали в невежество човешки същества. Да не искаш да кажеш, че до такава степен не познаваме действителността, че физичните ни закони са измамни?

Вие сте създали физичните си закони въз основа на предположението за съществуването на време и на пространство. Всичките ви закони се основават на относителни построения. Това е невалидно. Скоро високо ценените ви предположения за истинския свят ще се сринат и ще изгорят. От пепелта ще изградите нов вид наука.

— Ако физичните ни закони не са верни, как така науката ни има такива удивителни успехи?

Нютоновите закони за движението, макар и неверни, са били достатъчни, за да изпратят хора на луната. Същото важи и за законите ви: те са приложими с приближения, които в основата си са неправилни.

— А как могат да се изградят законите на физиката без времето и пространството?

Губим си времето, като предъвкваме метафизични понятия.

— А какво би трябвало да обсъждаме? — попита Хейзълиъс, прекъсвайки Едълстайн.

Причината да дойда при вас.

— И каква е тя?

Имам задача за вас.

Напевът на Изабела внезапно се промени като доплеров ефект от преминаващ влак. Някъде в планината се разнесе боботене, вибрация в самия гръбнак на платото. Екранът примигна и по него със съскане премина поток от снежинки и заличи думите.

— Мамка му! — тихо изруга Долби. — Мамка му! — Той се опита да настрои софтуерните контроли и пръстите му загракаха по клавиатурата.

— Какво става, по дяволите? — провикна се Хейзълиъс.

— Разместване на лъчите — отговори Долби. — Харлан, мамка му, алармата за енергийния поток се включи! Алан! Върни се при сървърите си! Какво правите, та всички сте се струпали там, за бога!

— Върнете се по местата си! — нареди Хейзълиъс.

Друго боботене разтърси Бункера. Всички се втурнаха обратно към компютрите си. На екрана непрочетено увисна ново съобщение.

— Стабилизирам — обяви Сейнт Винсънт.

— Лъчите пак са насочени — каза Долби. По гърба на фланелката му растеше едно петно от пот.

— Алан, сървърите?

— Под контрол са.

— А магнитът? — попита Хейзълиъс.

— Оцелява — отговори Долби, — но няма да издържи още дълго. Бяхме на косъм.

— Е, защо не ни кажеш каква е задачата ни? — обърна се отново към Визуализатора Хейзълиъс.

48.

Горивото в пикапа свърши точно след най-високото място на Дъгуей. Еди се възползва от набраната инерция, за да слезе от пътя и да се насочи към един храст градински чай, където пикапът се разтресе и спря. Над скелетите на пиниите леко сияние в нощното небе отбелязваше местоположението на проекта „Изабела“ на около пет километра на изток.

Слезе от пикапа, извади раницата си, метна я на гръб и тръгна пеша по пътя. Луната още не беше изгряла. Макар всяка нощ да виждаше звездите от караваната си, тази вечер на върха на платото те изглеждаха неестествено ярки, фосфоресцентни езерца и водовъртежи, изпълващи небесния купол. В далечината на фона на небето смътно се очертаваха силуетите на редица стълбове за високо напрежение по посока на Изабела.

Усещаше всеки удар на сърцето си. Чуваше как кръвта свисти в ушите му. Никога не се бе чувствал толкова жив. Пое с бърза крачка и след двайсет минути стигна до отбивката към стария търговски пункт на Накаи Рок. Там спря и реши да огледа долината. След няколко минути стигна до ръба на отвесния скален нос, където пътят се спускаше рязко в долината. Нагласи бинокъла си така, че да вижда селището.

Насред полето имаше голямо типи, осветено от треперливата светлина на запаления вътре огън. Близо се намираше някаква неопределена постройка, купол от сплетени клони, покрити с парчета брезент, затиснати с камъни. Отвъд нея огромен огън вече догаряше като жарава и на светлината му вътре се виждаха зачервени като череши камъни.

Беше виждал това и преди — парилката на навахо.

Тихите монотонни напеви и бързото биене на барабана се издигаха в сухия и притихнал нощен въздух. Странно. Навахо извършваха ритуал. Дали и те бяха усетили това огромно и могъщо нещо, което предстоеше да се случи? Бяха ли доловили надвисналия Божи гняв? Само че те бяха идолопоклонници, почитаха фалшиви богове. Еди тъжно поклати глава: „Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“

Парилката и типито бяха поредният признак, че Краят на дните наистина приближава, че дяволът е сред хората.

Освен навахо долината изглеждаше пуста, а пръснатите постройки бяха тъмни. Еди заобиколи селището и след още десет минути се озова на пистата. Празни бяха и хангарите, които се очертаваха на фона на нощното небе. Антихристът и последователите му се бяха събрали при Изабела, дълбоко в недрата на планината — беше сигурен в това.

Приближи телената ограда край охранявана зона, като внимаваше да не се приближава прекалено, за да не се включат алармите, които допускаше, че са поставени. Оградата блестеше на студената млечнобяла светлина, която осветяваше мястото. Асансьорът надолу към Изабела се намираше на неколкостотин метра по-нататък — висока и грозна постройка без прозорци, увенчана с група антени и сателитни чинии. Усети как земята вибрира дълбоко долу, чуваше бръмченето на Изабела. „За цар над себе си имаха ангела на бездната; името му по еврейски е Абадон.“

Съзнанието и тялото му горяха, като че ли имаше треска. Вдигна поглед към тромавите стоманени стълбове, които осигуряваха нужното за машината електричество, и настръхна. Все едно бяха армията на