дявола, напредваща в мрака. Проводниците за високо напрежение пукаха и бръмчаха като разресвана коса, която гребенът зарежда със статично електричество. Бръкна в раницата си и стисна топлата кожена подвързия на Библията си, усети успокоителната й плътност. Вдъхна си сили с кратка молитва и тръгна към най-близката кула, намираща се на неколкостотин метра.
Спря под грамадния стълб. Гигантските коси подпори се губеха нагоре в небето и личаха само по черната линия, която очертаваха през звездите. Проводниците плюеха и съскаха като змии, а звукът се смесваше със стенанието на вятъра през подпорите — симфония на прокълнатите. Душата на Еди потрепери.
В съзнанието му отново изникна една фраза от Откровението: „… за да ги съберат за война в онзи велик ден на Бога Вседържателя“. Щяха да дойдат, сигурен беше. Щяха да откликнат на призива му. Трябваше да е готов. Нуждаеше се от план.
Започна да оглежда околността и мислено си отбелязваше особеностите на топографията и на терена, пътищата, местата за достъп, оградите, кулите, другите постройки.
Над него проводниците за високо напрежение съскаха и плюеха. Звездите примигваха. Земята се гърчеше. Еди вървеше в мрака, за пръв в живота си върховно сигурен в себе си.
49.
Локууд се учуди колко гола и функционална е залата за извънредни случаи на Белия дом. Двама агенти от тайните служби ги посрещнаха на вратата и ги въведоха в стая, която миришеше на мазе и се нуждаеше от проветряване. Стените бяха боядисани в охра. Една махагонова маса доминираше средата на стаята с разположени в центъра й микрофони. По стените имаше плоски екрани. Покрай двете дълги стени един до друг бяха подредени столове.
Големият часовник в края на масата показваше точно полунощ.
Влезе президентът.
— Искам да включите Председателя на Обединеното командване — каза той на войника, който явно отговаряше за свръзките, — съветника ми по въпросите за националната сигурност, вътрешната сигурност и шефовете на ФБР и на ЦРУ.
— Слушам, господин Президент.
— А, да, повикайте и началника на разузнавателната комисия на Сената, за да не се оплаква после, че не е участвал.
Седна начело на масата. Началникът на канцеларията Роджър Мортън седна от дясната му страна, а Галдън — от лявата. Джийн седна на стол в ъгъла, зад президента.
— Да започваме — другите ще се включат, когато пристигнат.
— Да, сър.
На някои от мониторите вече се появяваха другите присъстващи.
— Така — поде президентът и сключи ръце, — кой последен е бил в контакт с екипа на Изабела? Стан, знаеш ли?
— Вероятно съм бил аз. Говорих със своя човек в седем часа местно време и той каза, че всичко е наред. Осведоми ме, че планират опит и че той ще се присъедини към екипа под земята в осем часа.
— Някаква теория какво се случва?
Локууд трескаво премисли възможностите и нито една не му се стори смислена. Успя да овладее надигащата се в него паника и да запази гласа си спокоен и нетрепващ:
— Не съм сигурен, че имам представа.
— Възможно ли е да си имаме работа с някакъв вътрешен бунт? Със саботаж?
— Възможно е.
Президентът се обърна към Мортън:
— Коя е най-близката военна база?
— Военновъздушната база Нелис в Невада.
— А подразделение на Националната гвардия?
— Във Флагстаф.
— ФБР?
— Също във Флагстаф — отговори директорът на ФБР от екрана.
Президентът се замисли, сбърчи чело и забарабани по масата.
— Накарайте ги да изпратят най-близко намиращия се хеликоптер, за да разучи положението.
При тези думи Гордън Галдън, началника на предизборната кампания, размърда тежкото си тяло, въздъхна и притисна пръст към меките си устни.
„Оракулът ще проговори“, кисело си помисли Локууд.
— Господин Президент? — Гласът на мъжа беше плътен, като на Орсън Уелс през годините, когато бе пълен.
— Да, Гордън?
— Позволете да изтъкна, че проблемът не е само научен. Това е и политически проблем. Вече седмици наред пресата и другите питат защо Изабела не е онлайн. „Таймс“ пусна уводна статия миналата седмица. Преди четири дни един от учените се е самоубил. Сред християнските фундаменталисти се вихри буря. А сега пък учените не отговарят на телефоните си. А отгоре на всичко имаме и научен съветник, който се прави на шпионин.
— Гордън, аз го одобрих — прекъсна го президентът.
Галдън продължи невъзмутимо:
— Господин Президент, заплашва ни истинско бедствие в отношенията с обществеността. Вие подкрепихте проекта „Изабела“. Вие се отъждествихте с него. Ще понесете голям удар, освен ако веднага не разрешим този проблем. Изпращането на хеликоптер, за да разследва, е твърде малко и твърде късно. Ще отнеме цяла нощ и на сутринта отново ще цари бъркотия. Бог да ни е помощ, когато медиите надушат.
— Тогава какво предлагаш, Гордън?
— Да разрешим проблема до утре сутринта.
— Как?
— Изпратете екип, оборудван да поеме контрола над Изабела, изключете я и изведете учените от там.
— Един момент — прекъсна го президентът. — Проектът „Изабела“ е най-хубавото нещо, което съм направил. Проклет да съм, ако изключа машината.
— Или вие ще я изключите, или тя вас.
Локууд се смая, че един съветник се обръща толкова грубо към президента.
— Господин Президент — обади се Мортън, — съгласен съм с Гордън. След по-малко от два месеца има избори. Не разполагаме с време. Трябва да затворим проекта „Изабела“ тази нощ. По-късно ще оправим нещата.
— Дори не знаем какво става там — каза президентът. — Откъде знаете, че си нямаме работа с терористично нападение или с вземане на заложници?
— Може и да е така — съгласи се Мортън.
Мълчание. Президентът се обърна към съветника по въпросите на националната сигурност на един от мониторите.
— Вътрешното разузнаване да ти е подсказало какво става там?
— Нищо не ни е известно, господин Президент.
— Добре, да изпратим екип. Да са въоръжени и да са готови за всякакъв конфликт. Но без голяма мобилизация, нищо, което да накара пресата да застане нащрек и впоследствие да стане причина да изглеждаме глупаво. Малък и елитен екип от спецчастите, добре обучен — да отидат, да подсигурят проклетото място, да го затворят и да изведат учените. Операцията трябва да приключи на зазоряване. — Той се облегна. — Добре, кой може да го направи?
Обади се директорът на ФБР:
— Екипът за спасяване на заложници в Скалистите планини се намира в Денвър, а това е на около шестстотин и четирийсет километра от проекта „Изабела“. Единайсет висококвалифицирани мъже, всички
