пиличка и започна да почиства и пили ноктите си. — Вече знаеш местоположението й. Можем да се връщаме.
Форд не каза нищо.
— Нали така, господин Мандрейк? Връщаме ли се обратно?
Отново никакъв отговор.
— Повече не искам да спасявам света, моля те!
Форд се почеса по врата.
— Кхон, знаеш много добре, че имаме проблем.
— Който е?
— Защо ме изпратиха тук?
— За да намериш мината. Сам ми го каза.
— Ти я видя. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ЦРУ вече не знаят точното й местоположение? Няма начин шпионските ни сателити да са пропуснали онова място.
— Хмм — промърмори Кхон. — Много си прав, да знаеш.
— Тогава каква е тая шарада с изпращането ми тук?
Кхон сви рамене.
— Неведоми са пътищата на ЦРУ.
Форд разтри лицето си, приглади косата си назад и въздъхна дълбоко.
— Има още един проблем.
— Който е?
— Нима ще оставим онези хора да умрат?
— Онези хора вече са мъртви. Освен това ми каза, че са ти заповядали нищо да не предприемаш. Да не пипаш мината. Нали така, господин Мандрейк?
— Там имаше деца, малки деца. — Форд вдигна главата си. — Видя ли как застреляха онова момче, просто ей така? Ами масовия гроб? Там вече има поне двеста трупа, а ямата не беше пълна дори наполовина. Това е геноцид.
Кхон поклати глава.
— Добре дошъл в страната на геноцида. Зарежи тая работа.
— Не. Няма просто така да си отида.
— Какво можем да направим?
— Да взривим мината.
21.
Марк Корсо стискаше здраво компактдиска в ръка, усещайки как потта от пръстите му се стича по пластмасовата кутийка. За пръв път влизаше в конферентната зала, светая светих на марсианската мисия. Тя изглеждаше доста разочароващо. Застоялият въздух миришеше на кафе, стари килими и препарат за почистване на мебели. Стените бяха облечени в изкуствена ламперия, някои от плоскостите се бяха изкривили, други бяха нападали. Върху пластмасовите маси покрай стените бяха подредени компютърни монитори, осцилоскопи и други електронни уреди. В единия край на стаята висеше голям екран, спуснат от тавана, а в центъра беше разположена най-грозната съвещателна маса, която беше виждал през живота си, направена от кафява пластмаса с алуминиеви ъгли и метални крака.
Корсо седна на стола пред малката пластмасова табела с неговото име. Измъкна лаптопа си, сложи го на масата, включи го в контакта и го пусна. Междувременно стаята се пълнеше с лаборанти, които разговаряха, шегуваха се и се наливаха със слабо калифорнийско кафе от автомата в ъгъла.
Марджъри Ланг седна до него и включи компютъра си. Той усети парфюма й с аромат на жасмин. Тя се беше издокарала в много добре изглеждащ черен костюм и Корсо остана много доволен, че сутринта беше решил да облече най-доброто си сако с една от най-скъпите си копринени вратовръзки. Никъде в стаята не се виждаха бели лабораторни престилки.
— Нервен ли си? — попита тя.
— Малко. — Това беше първото събрание на Корсо като член на висшия персонал и от десетимата души, които щяха да изнасят презентации, той щеше да говори трети. Всеки разполагаше с пет минути да направи изложението си, след което следваха въпросите.
— Скоро ще започне да ти се струва като нещо обичайно.
Директорът на мисията Чарлз Чодри се изправи от своето място начело на масата и в стаята настъпи тишина. Корсо харесваше Чодри — той беше млад, елегантен, с преждевременно посивяла коса, която носеше опъната назад и вързана на опашка, с брилянтен ум и въпреки това невероятно земен тип. Всички знаеха историята му: роден в Кашмир, Индия, той беше пристигнал в САЩ още като бебе с вълната бежанци по време на Втората война за Кашмир през 1965 г. Той се беше издигнал от нищото, класическа история за успеха на имигранта — получи титлата доктор по планетарна геология в Бъркли, а дисертацията му спечели наградата Стоктън. Сякаш за да компенсира чуждия си произход, Чодри се държеше като чист американец — калифорниец дори: падаше си по алпинизъм, маунтинбайк и сърфинг, и покоряваше зимните вълни на Маверикс, който се смяташе за най-опасното място за сърф в света. Носеха се слухове, че произхожда от богато браминско семейство от нисшата аристокрация и в родината си има титла, паша или набоб, но никой не знаеше със сигурност дали е така. Беше донякъде суетен, но това беше простим недостатък, доста често срещан сред персонала на ЛРД.
— Добре дошли — каза той с фамилиарен тон и им се усмихна, разкривайки белите си зъби. — Мисията е постигнала голям прогрес. — Той изброи някои от последните им постижения, спомена впечатляващата статия в научната секция на „Ню Йорк Таймс“, цитира друг материал в британското списание „Ню сайънтист“, подметна с известно злорадство за предполагаемите проблеми с китайския орбитален спътник „Ху Цзинтао“, пусна няколко шеги.
— А сега — каза той, — нека преминем към презентациите. — Той погледна в един списък. — По пет минути за всеки, след това преминаваме към въпросите. Ще започнем с климатичния доклад. Марджъри?
Ланг се изправи и започна да говори, като същевременно проиграваше пауър пойнт презентация на марсианския климат и показваше инфрачервени изображения на екваториалните ледени облаци, които бяха заснети наскоро от спътника. Корсо се опитваше да се концентрира, но съзнанието му блуждаеше другаде. Редът му приближаваше със страшна бързина — пет минути, в които ще формира първите впечатления за себе си като главен лаборант. Той се готвеше да направи рискова стъпка, което не беше типично за него, но се чувстваше спокоен. Беше го преговорил стотици пъти. Може и да беше нестандартно, но щеше направо да ги отвее. Че как иначе? Това беше зашеметяваща загадка, очевидно открита от доктор Фрийман малко преди смъртта му, която не бе успял да разгадае. Корсо беше поел щафетата от него. За него това беше начин да почете паметта на своя професор, като в същото време стимулира и собствената си кариера.
Той погледна към другия край на конферентната маса и видя Дирквайлер, който седеше, поставил дебела кожена папка пред себе си. Когато види накъде духа вятърът, сигурно щеше да доприпка веднага при него.
Корсо слушаше първите доклади, но едва-едва чуваше нещо от тях. Той усети как стомахът му се свива, когато приключи и последният доклад преди неговия.
— Марк? — каза Чодри и го погледна. — Ти си наред. — Той се усмихна окуражително. Дирквайлер успя да докара нещо като усмивка. Той плъзна компактдиска в плейъра. Мина известно време докато зареди, след което на екрана се появи първото изображение от неговата презентация.
Сцинтилатор за гама-лъчи ОМС Комптън:
Анализ на данните от емисии на аномално гама-излъчване
Марк Корсо, главен анализатор-лаборант
— Благодаря ви, доктор Чодри — каза Корсо. — Подготвил съм ви малка изненада — едно откритие, което според мен има огромно значение.
Лицето на Дирквайлер помръкна. Корсо се опита да не гледа към него. Не искаше да бъде изхвърлен от
