половина, която ти пропиля в колежа.
Аби отново преглътна, забила поглед в чинията си. Устата й беше пресъхнала.
— Ще ти давам заплатата си. И ще продам телескопа.
— Благодаря ти. Приемам помощта. Джим Клейтън ми предложи работа като помощник на лодката му през този сезон. Ако сезонът е добър, с парите, които двамата с теб изкарваме, може да запазим къщата.
Аби усети, как се отронва една огромна сълза, търкулва се по носа й, увисва на края му и пада в чинията. След нея се търкулна втора, и трета.
— Много съжалявам, татко.
Тя усети как грубата му ръка напипва нейната и я стисва здраво.
— Знам.
Тя наведе глава над чинията и остави сълзите да капят върху питките. След миг баща й пусна ръката й и стана от масата. Отиде до стария си стол край печката, седна в него и взе вестника.
Аби почисти масата, изсипа недоядените бургери в кофата за пилетата, изми чиниите и ги подреди на сушилника. Баща й беше споменал, че някой ден може да вземе миялна машина, но този ден никога нямаше да настъпи.
Е, помисли си Аби, обзета от странна незаинтересованост, все пак беше успяла да съсипе живота на баща си.
39.
— Стигнахте до крайната точка — разнесе се монотонен женски глас от джипиеса. Уайман Форд спря колата на прашния паркинг пред магазина, слезе от нея и се огледа. От другата страна на пътя се полюшваше поле от лупинуси, готови всеки момент да цъфнат. Отвъд него се издигаше хълм, върху който се забелязваха две църкви — едната беше тухлена сграда на Конгрегационалистка църква, а другата беше бял методистки „божи храм“. От двете страни на пътя се редуваха дъсчени къщички, а единствената тухлена сграда беше бакалията.
Това беше целият град.
Форд погледна в бележника си. Градовете Ню Харбър, Пемакид, Чембърлейн и Мъсконгъс бяха задраскани, което оставяше само един.
Раунд понд.
Пътят минаваше край магазина и свършваше до пристанището. Зад малката горичка от борови дървета се виждаха множество рибарски лодки и късче океан.
Той влезе в магазина и се озова пред групичка шумни деца, които си купуваха бонбони. Той се разходи наоколо, разглеждайки стоките, които се продаваха тук: бонбони, пощенски картички, ножове, играчки, кукли, хвърчила, дискове с албуми на местни групи, календари, мармалади и желета, и вестници. Сякаш се беше върнал в града от собственото си детство.
Той взе един вестник, наречен „Линкълн каунти нюз“ и се нареди след хлапетата. След няколко минути те излетяха през вратата с бонбоните. Продавачката сигурно беше още гимназистка. Той остави вестника на щанда и се усмихна.
— Мисля, че бих искал да си купя малко бонбони.
Тя кимна.
— Искам… да видим… една огнена топка — от години не съм ги опитвал, — малко малцови млечни бонбони, една захарна пръчица и една ментова близалка.
Тя пъхна всичко в една торбичка и ги записа в тетрадката.
— Два долара и десет цента.
Той бръкна в джоба и извади портфейла си.
— Чух, че преди няколко месеца оттук прелетял метеор.
— Така е — каза момичето.
Той порови из банкнотите в портфейла.
— Ти видя ли го?
— Видях светлината през прозореца. Всички я видяха. След това се разнесе гръм. Когато излязохме навън, в небето се виждаше блестяща следа.
— Някой успя ли да намери метеорита?
— О, не, той падна в морето.
— Откъде знаеш?
— Така пишеше във вестниците.
Форд кимна и най-накрая извади парите.
— Това там долу пристанището ли е?
Тя кимна.
— Свийте вдясно след магазина — пътят свършва при кея.
— Има ли откъде да си купя живи омари?
— В кооперацията.
Той взе торбичката с бонбони и вестника и се върна при колата си. Лапна една огнена топка и погледна първата страница на вестника. С големи букви най-отгоре беше написано:
Имаше размазана снимка на катера на бреговата охрана, който изтегляше трупа на борда си с абордажни куки. Форд прочете статията със засилващ се интерес. Погледна надолу и видя снимка на двете момичета, които са били нападнати, ученическа снимка на нападателя и няколко снимки на съсипаната лодка, извадена на сух док. Това бяха големи новини за Раунд понд — опит за обир в морето, лодката взета на абордаж, опит за убийство и потънала лодка. Свързани с някакво легендарно съкровище. Това погъделичка следователския му инстинкт: в историята имаше пропуски, противоречия, които просто плачеха за обяснение.
Форд обърна страницата и прочете за бобената вечеря в Сисайд грейндж, оплаквания от новите светофари, статия за войник, който се връща от Близкия изток. Той огледа за полицейски съобщения, прочете кавгаджийска редакционна статия за слабото присъствие на срещата на училищното настоятелство, прегледа обявите за продажба на имоти и работни места, прочете редакторската колонка.
Най-накрая сгъна вестника, очарован от представата, която си беше изградил за града. Тихо малко градче в Нова Англия, невероятно живописно, с икономика в застой. Някой ден щеше да попадне в лапите на строителните предприемачи и на всичко това щеше да бъде сложен край. Той се надяваше този ден никога да не настъпи.
Запали колата и потегли по пътя към пристанището. То изникна почти незабавно пред очите му — рибарската кооперация вдясно, кейовете, ресторантът на дока, пристанището, пълно с рибарски лодки, упойващата миризма на осолена рибарска стръв.
Той паркира и отиде до кооперацията — дървена колиба, която се намираше точно над кея, с разтворени кепенци на прозорците и резервоари, пълни с вода, в които шляпаха омари. На черна дъска беше написана цената за деня. Един плешив мъж с оранжев гащеризон се показа на прозореца.
— Мога ли да ви помогна?
— Ловите ли омари в тези води?
— Аз не, но дъщеря ми — да. Аз само ги продавам.
Форд виждаше фигурата на млада жена вътре в бараката, която почистваше омарите.
— Видяхте ли метеора?
— Не. Бях си легнал.
— Ами тя? Това много ме интересува.
Той се обърна.
