Сблъсък

Форд протегна ръка.

— Нека първо се запознаем. Уайман Форд.

— Аби Строу. — Една хладна ръка се пъхна в неговата и той я стисна леко.

— Аз съм нещо като частен детектив. Този метеороид ме интересува. Опитвам се да го проследя.

— Защо?

Той се замисли дали да не се опита отново да я излъже, но реши просто да скрие част от истината.

— Може да се каже, че работя за правителството.

— Наистина ли? — Тя се наведе напред. — И защо правителството се интересува?

— В падането са открити някои… аномалии, които представляват интерес. Бързам да добавя, че не съм тук с официална задача — може да се каже, че съм нещо като наемник.

Аби помисли известно време, след което заговори бавно:

— Знам много неща за този метеорит. Колко струва според вас?

— Извини ме — Форд беше смаян. — Да не би да искаш да ти платя за информацията?

Аби се изчерви.

— Парите ми трябват.

— С каква информация разполагаш?

— Знам къде се е приземил. Видях кратера.

Форд не можеше да повярва на ушите си. Дали не го лъжеше?

— Ще ми кажеш ли къде е?

— Както вече споменах, имам нужда от пари.

— Колко?

Последва кратко колебание.

— Сто хиляди долара.

Форд я погледна и се разсмя.

— Да не си полудяла?

— Казах го само защото… ами… толкова ми струваше да открия кратера — отвърна колебливо тя.

— За сто хиляди долара пет пъти ще открия кратера.

— Повярвайте ми, господин Форд, можете сто години да претърсвате залива и пак да не го намерите — освен ако не знаете точно къде да търсите. Малък е и не се забелязва от въздуха.

Форд се наведе напред и отпи от кафето си.

— Може би ще ми разкажеш как си направила това откритие и защо ти е струвало сто хиляди долара.

Момичето сръбна от кафето.

— Ще ви разкажа. На 15 април тъкмо си бях купила нов телескоп и правех снимки с продължителна експозиция на съзвездието Орион. Метеоритът падна и аз заснех опашката му на лента. По-точно цифрово.

— Заснела си го? — Форд не можеше да повярва на късмета си.

— Тогава ми хрумна една идея — проверих данните от метеорологичната шамандура в интернет. Никакво вълнение. Разбрах, че не е паднал във водата, а на някой остров. Изчислих ъглите от снимката и установих линията, по която е падал. Взех на заем рибарската лодка на баща ми, викнах една приятелка и отидохме да го търсим.

— Защо толкова се интересуваш от метеоритите?

— Струват много пари.

— Ама и ти си един търговец.

— За да прикрием следите си, разпространихме една измислена история, че търсим пиратско съкровище.

Форд се усмихна.

— Вече започна да ми става познато.

— Да. Нашият пристрастен към метамфетамин преследвач беше достатъчно глупав, за да й повярва и ни нападна, потапяйки лодката на баща ми. Застрахователите отказаха да платят.

— Съжалявам.

— Така че баща ми изплаща лодка, която не съществува. Можем да изгубим къщата. Така че разбирате за какво са ми парите — за да му купя нова лодка.

В очите й проблесна вълнение. Форд се престори, че не го забелязва.

— Намерила си кратера — каза той спокойно. — Как изглежда метеоритът?

— Да съм казвала, че съм намерила метеорит?

Форд почувства как сърцето му заби ускорено. Веднага разбра, че момичето не лъже.

— Не си намерила метеорит в кратера?

— Сега вече стигаме до информацията, за която трябва да се плати.

Форд задържа погледа си върху лицето й. Най-накрая заговори:

— Мога ли да попитам защо момиче с твоя ум работи като сервитьорка в Дамарискота, Мейн?

— Напуснах университета.

— Кой университет?

— Принстън.

— Принстън ли? Това не беше ли в Джърси?

— Много смешно.

— Каква беше специалността ти?

— Записах медицина, но изкарах много курсове по физика и астрономия. Твърде много. Скъсаха ме на органична химия и изгубих стипендията си.

Форд се замисли. Какво пък, по дяволите.

— Случи се така, че онзи ден в скута ми просто паднаха сто хиляди, от които нямам нужда. Твои са — да си купиш нова лодка. Но има и някои условия. Вече работиш за мен. Няма да разказваш за това на никого, дори на приятелката ти. И първото нещо, което ще направим с новата лодка, е да посетим кратера. Съгласна ли си?

Момичето изненада Форд с бляскава усмивка. Тя протегна ръка.

— Съгласна.

42.

Марк Корсо хвърли писмата на масата и се тръшна върху креслото в апартамента на приятеля си в Горен Уест Сайд. Облегна се назад и затвори очи. Беше уморен като куче, усещаше зараждащото се главоболие. Последните три дни беше работил двойни смени при Мото и за да ги издържи, се беше наливал с коктейли с водка, които криеше под бара. Дори и с двойните смени парите пак не му стигаха да си плати просрочения наем. Компенсаторният чек от лабораторията му трябваше спешно. През малкото свободно време, което му оставаше, той търсеше работа и продължаваше да разглежда изображенията на твърдия диск, да ги изчиства и подобрява. Почти не спеше. На всичкото отгоре Марджъри Ланг ужасно му липсваше, денонощно копнееше за дългото й голо, гъвкаво тяло. Беше разговарял с нея няколко пъти, но явно връзката им нямаше бъдеще — въпреки че си останаха добри приятели.

Преборвайки съня, той се изправи и прегледа пощата. Депресивно тънки пликове в отговор на запитванията и кандидатстванията му за работа. С огромно усилие на волята той прехвърли всички писма, отвори първото и прочете първия ред. Смачка го на топка, пусна го на пода и отвори второто, третото, четвъртото…

Купчината в краката му растеше.

Шестото, последно писмо го накара да замръзне. То беше от личен състав на Калтек, които ръководеха лабораторията. В първия момент помисли, че това може да е компенсаторния му чек, но когато отвори плика, намери само писмо. Погледът му пробяга по първия параграф и той отказа да повярва на очите си.