— Непрекъснато ги бъркам.
Тя бързо каза:
— Някаква гарнитура? Салата, пържени картофки?
— Не, така е добре.
Тя записа поръчката и изтича към масата, където седяха двамата от Бостън, които тъкмо бяха свършили с яденето.
— Ще желаете ли още нещо?
— Какво, да не би да искаш да опразним масата?
Съпругата добави:
— Според мен е ужасно неучтиво да припирате хората така.
Тя огледа другите маси в района си, отиде да вземе сандвича и го занесе на мъжа.
— Хей, къде ни е сметката? — разнесе се вик откъм бостънската маса. — Не виждаш ли, че сме приключили?
Тя измъкна бележника си, отиде до касовия апарат, въведе поръчката им и изкара касов бон. Върна се при тях и го сложи на масата.
— Приятен ден.
Мъжът грабна сметката и погледна крайната сума.
— Какви обирджии. — Той извади от джоба си шепа пари, смачкани банкноти и много дребни, и ги струпа на купчинка върху сметката.
Високият мъж остана малко по-дълго и накрая остави толкова голям бакшиш, който напълно компенсираше липсата на такъв от бостънчаните. Тя почисти масата му, чудейки се защо я беше питал точно за метеорита. Мъжът изглеждаше симпатичен, но в него имаше нещо измамно — определено измамно.
41.
Уайман Форд прекоси моста Уискасет и най-накрая слезе от пътя, паркирайки пред един антикварен магазин. Остана в колата, размишлявайки. Не можеше да бъде съвсем сигурен, но тук нещо не беше както трябва. Ставаше въпрос за странното поведение на момичето в ресторанта и оная луда история във вестника. Той го вдигна от съседната седалка и го разтвори. Момичето от ресторанта определено беше същото от статията, онова, което търсело пиратското съкровище. Когато я попита за метеорита, тя внезапно стана неспокойна. Защо? И колко сервитьорки от малки градчета знаят разликата между термините метеор и метеорит?
Той даде на заден ход и пое по обратния път. Десет минути по-късно влезе в ресторанта. Момичето все още беше там, обикаляше масите, а той стоеше до вратата и я гледаше. Определено беше онова от вестника, което търсеше пиратското съкровище — всъщност това беше единствената афроамериканка, която беше видял в целия щат Мейн. Къса, черна коса, която се къдреше около лицето й, блестящи черни очи, слаба и висока, с атлетично тяло. Обикаляше масите с иронично, дори сардонично изражение на лицето. Не носеше никакъв грим. Зашеметяващо красива девойка. Може би на около двайсет и една?
Щом влезе в малката зала, тя го забеляза и лицето й придоби предпазливо изражение. Той й кимна и се усмихна.
— Забравихте ли нещо? — попита тя.
— Не.
Лицето й замръзна.
— Какво искате?
— Съжалявам, не искам да се натрапвам, но не сте ли вие момичето от инцидента, за който прочетох във вестника?
Сега лицето й определено се вкамени. Тя скръсти ръце и вирна глава.
— Щом не искате да се натрапвате, тогава недейте! — Тя се обърна и тръгна към кухнята.
— Почакайте. Останете за миг. Това е важно.
Тя се спря.
— Поправихте ме, когато използвах думата „метеорит“ вместо „метеор“.
— И какво от това?
— Откъде знаете разликата?
Тя сви рамене, отпусна ръцете си и погледна обратно към масите от своя район.
Форд въобще не беше сигурен какво цели с този разговор, но се надяваше в един момент да разбере.
— Сигурно е било адски вълнуващо, когато метеорът е прелетял над главите ви.
— Вижте, трябва да се връщам на работа.
Форд я погледна упорито. Беше я обзело странно безпокойство.
— Сигурна ли сте, че не сте го видели? Нито дори опашката му? Тя се е задържала в небето повече от половин час.
— Вече ви казах, че нищо не съм видяла.
Погледът й беше напрегнат. Защо й трябваше да го лъже? Той продължи да я притиска, без да е сигурен докъде ще стигне това. Очевидно не беше свикнала да лъже и на лицето й се изписаха объркване и тревога.
— Къде бяхте, когато падна той?
— Спях.
— Момиче на вашата възраст, в десет без петнайсет вечерта?
Тя го погледна в очите и скръсти ръце.
— Май се интересувате много от този метеорит, нали?
— Донякъде.
Тя присви очи.
— Да не би да го
— Всъщност да.
Тя се замисли, след което се усмихна.
— Искате ли да го намерите?
— Това би ме зарадвало ужасно много.
Тя се приближи към него и заговори с нисък глас.
— Свършвам работа след половин час. Да се срещнем в кафенето на книжарницата малко по-надолу по улицата.
Половин час по-късно момичето се появи. Тя беше сменила сервитьорската си униформа с дънки и карирана риза.
Форд стана и й предложи съседния стол.
— Кафе?
— Тройно еспресо, две лъжички сметана, три захарчета.
Форд взе кафетата и ги отнесе до масата. Тя го погледна със смущаваща тревога в очите.
— Вие почнете пръв. Кажете ми кой сте и защо търсите метеорита.
— Аз съм планетарен геолог…
Тя изсумтя саркастично.
— Стига с тия глупости.
— Защо смятате, че не съм?
— Никой планетарен геолог не би объркал думите
Форд я гледаше, смаян от бързината, с която го беше разконспирирала — и то някаква си сервитьорка от малък град. Той бързо замаскира объркването си с усмивка.
— Много си умна.
Тя не сваляше погледа си от него, поставила ръце на масата пред себе си.
