Сблъсък

— Марта, тук един мъж иска да знае дали си видяла метеора.

Тя се приближи, бършейки ръцете си с кърпа.

— Ами да. Точно над нас прелетя. Видях го през прозореца, докато миех чиниите.

— Накъде отиде?

— Подмина остров Лаудс и падна в морето.

Форд протегна ръка.

— Уайман Форд.

Жената я разтърси.

— Марта Малоун.

— Надявам се да открия този метеорит. Аз съм учен.

— Казват, че е паднал в океана.

— Вие омароловка ли сте?

Тя се засмя.

— Личи си, че не сте от града. Аз съм ловец на омари.

— Ето какъв е проблемът. — Форд реши да премине направо към въпроса. — В онази нощ океанът е бил напълно спокоен. Климатичната шамандура не е отбелязала никакво вълнение по време на сблъсъка. Как бихте обяснили това?

— Морето е голямо, господин Форд. Може да е паднал на сто мили от брега.

— Дали не сте чули някой да говори за това, че е намерил кратер или нападали дървета?

Отрицателно поклащане на главата.

Форд й благодари и тръгна към колата си. Лапна едно малцово млечно бонбонче и го засмука замислено. Щом влезе в колата, той отвори жабката, извади бележника си и задраска Раунд понд.

Всичко свърши. Това беше най-безполезното търсене в живота му.

40.

Аби Строу носеше две чинии с пържени миди и два коктейла „маргарита“ към масата, където седяха двамата от Бостън. Тя остави на масата храната и питиетата.

— Ще желаете ли още нещо?

Жената погледна чашата си и нервно потропа с дългите си нокти по нея.

— Казах „без сол“. Кое не беше ясно? — Говореше заядливо, със силен бостънски акцент.

— Съжалявам, ще ви донеса друга. — Аби взе чашата.

— И не си мислете, че просто ще я изгребете отвътре. Аз пак ще я усетя — каза жената. — Искам нов коктейл.

— Разбира се.

Тъкмо се канеше да тръгне към бара, когато мъжът махна към чинията си и каза:

— Само това ли ще ми предложите за четиринайсет долара?

Аби се обърна към него. Той тежеше поне двеста и петдесет фунта, беше облечен в тениска за голф, изпълнена до краен предел и зелени къси панталони върху тежки като пънове крака, беше плешив, с дебела гънка точно в средата на плешивината. От ушите му стърчаха гъсти снопчета косми.

— Какво не е наред?

— Четиринайсет долара за десет миди? Това е обир!

— Ще ви донеса още.

Докато вървеше към кухнята, тя чу как мъжът се обръща на висок глас към жена си.

— Мразя такива места, където смятат, че могат да одерат по десет кожи от туристите.

Аби влезе в кухнята.

— Искам още миди за маса пет.

— Какво, мрънкат ли?

— Просто ми дай мидите.

Готвачът сложи още три мидички в една чинийка.

— Още.

— Повече няма да получат. Кажи им да си гледат работата.

— Казах още.

Готвачът сложи още две миди в чинийката.

— Майната им.

Аби се пресегна, грабна още пет-шест миди, пусна ги в чинийката и се обърна да излиза.

— Казах ти още одеве да не ми пипаш печката.

— Майната ти, Чарли. — Тя се върна при масата и остави чинийката пред мъжа. Той вече беше опразнил първата чиния и направо се прехвърли на новата.

— Донеси още сос тартар.

— Идва веднага.

Един висок мъж тъкмо сядаше в нейния район. Преди да отиде за соса, тя се спря при него, подаде му менюто и попита:

— Кафе?

— Да, ако обичате.

Докато му наливаше в чашата, тя чу хленчещия глас на дебелака от Бостън да се извисява над шума в залата.

— Проблемът е, че те ни мислят за богаташи. Щом дойде лятото и хората от Бостън започнат да идват насам, направо можеш да ги чуеш как точат зъби.

Аби се разсея за миг и кафето преля извън чашата.

— Ох, извинявайте.

— Няма нищо — каза високият мъж. — Наистина.

Тя погледна мъжа за пръв път. Ъгловато лице, римски, прегърбен нос, издадена челюст — слаб и силен по много привлекателен начин. Когато й се усмихна, лицето му изненадващо се промени.

— Хей! Сосът тартар? — чу се висок глас от съседната маса.

Високият мъж кимна и й намигна.

— По-добре се погрижи първо за тях.

Тя изтича към кухнята и се върна със соса.

— Пфу! — каза мъжът, грабна го и го изсипа върху мидите.

Тя се върна при високия мъж с тефтерче в ръка.

— Какво ще обичате?

— Един сандвич с риба треска, моля.

— Нещо за пиене освен кафето?

— Вода ще е най-добре.

Тя се поколеба, погледна към масата на бостънчаните, за да провери дали няма още нещо, но те бяха заети с яденето. Той проследи погледа й.

— Извинявам се заради тях.

— Вината не е ваша.

— Тук ли живеете?

Напоследък това й се случваше твърде често.

— Не — отвърна тя. — Живея на полуострова.

Той кимна замислено.

— Разбирам. Тогава сигурно сте видяла метеорита преди няколко месеца?

Аби веднага застана нащрек, хваната неподготвена от неочаквания въпрос.

— Не.

— Не сте чули нито бумтеж, нито сте видели светлина в небето?

— Не, нищо такова. — Усещайки, че отрицанието й е прозвучало твърде категорично, тя се опита да смекчи реакцията си. — И е метеор, не метеорит.

Мъжът отново се усмихна.