Сблъсък

— Ръководил е обработката на радарни и визуални данни от картографиращия сателит.

— И?

— Имало е повод за уволнението му. Дирквайлер каза, че младежът не е притежавал „нужните умения за адекватно разпределяне на приоритетите“, бил „обсебен от изследването на данни за гама-лъчи, които нямали никаква връзка със задачата“, отказал да изпълнява заповеди и направил сцена по време на научно събрание.

Аби се замисли за миг.

— Обсебен, а?

Форд прочисти гърлото си.

— Какво знаеш за гама-лъчите?

— Че не трябва да идват от Марс.

52.

Хари Бър седеше в гръцкия ресторант от другата страна на Макголрик парк пред чиния с чийзбургер, чаша кафе и вестник „Ню Йорк поуст“, и наблюдаваше дъжда през стъклото на прозореца, по което се стичаха ручейчета. За ручейчетата си имаше математически правила, правила, които описваха хаоса. До известна степен приличаха на правилата, които описваха едно нападение. Контролиран хаос. Защото човек никога не може да предвиди всичко. Винаги го имаше елементът на изненадата: като например старата майка, която се оказа в къщата, след като Корсо му беше казал, че е сам. Или пък преждевременното убийство на Корсо.

Изненадата я имаше винаги.

Той се загледа в далечината към ъгъла на Макголрик парк, където се намираше къщата, в която беше очистил Корсо и майка му. Сега, след като вече беше омазал всичко, той си повтаряше, че въобще не трябваше да вярва на Корсо, че е сам в къщата. Зубрачът тъкмо щеше да му каже къде е дискът, беше се изпуснал в гащите от мерак да му го изпее — и тогава в стаята влезе старата дама.

Той отпиваше от силното кафе, разгръщаше вестника и наблюдаваше шоуто на улицата. Не беше намерил твърдия диск, но знаеше бара, в който беше работил Корсо, знаеше и адреса на бившия му съквартирант. Твърдият диск трябваше да е или в бара, или в квартирата. Първо щеше да провери в бара. Ако Корсо беше достатъчно умен, може би щеше да го е пратил до себе си по пощата или дори щеше да го е заключил в някой сейф. Но Бър беше сигурен, че го е държал близо до себе си.

Отпи още една глътка и отгърна следващата страница, преструвайки се, че чете. В ресторанта нямаше много хора, повечето клиенти бяха хапнали набързо и бяха отишли в парка, за да видят какво става. Той държеше тълпата под око, оглеждайки се за някой роднина, приятел — приятелка — на които Корсо да е дал диска.

Двама души в парка привлякоха вниманието му — едно чернокожо момиче и висок, кокалест мъж. Изглеждаха твърде нащрек, твърде отдалечени от останалите, за да са от местните навлеци. Те гледаха, наблюдаваха. Бяха част от играта.

Той ги съхрани в паметта си, в случай, че отново попадне на тях.

53.

Аби се плъзна върху бар стола в „Мото“, а Форд се настани до нея. Това беше ултрамодерен нюйоркски бар в Уилямсбърг, точно до реката, с черно-бял интериор, с фалшиви раирани паравани шоджи и много черно-бели плочки, матирано стъкло и хром. Зад бара се издигаше стена от бутилки с алкохол, огрявана от хладна бяла светлина. В четири следобед през този дъждовен ден мястото беше абсолютно празно.

Докато се настаняваха, към тях се приближи един бръснат японец с квадратно телосложение и очила с черни рамки, облечен в традиционно облекло. Той плъзна ръка по бара, държейки за ъгълчето малка салфетка, която спря точно пред Аби.

— Госпожице?

Аби се поколеба и реши да не рискува да й искат личната карта.

— Пелегрино.

Ръката се плъзна пред Форд, стиснала друга салфетка между палеца и показалеца.

— Господине?

— Бийфийтър мартини — отвърна Форд. — Сухо.

Последва рязко кимване и мъжът започна да приготвя питиетата с виртуозна експедитивност.

— Вие сигурно сте господин Мото — каза Форд.

— Точно така! — Лицето на Мото се разчупи в поразяваща усмивка, докато със замах изсипваше съставките в шейкъра.

— Казвам се Уайман Форд. Приятел съм на Марк Корсо.

— Добре дошли! Но Марк не е тук. Смяната му започва в седем часа. — Той изля със замах мартинито в чашата, подхвърли шейкъра във въздуха, улови го, изплакна го и го плъзна в стойката му.

— Току-що идвам от Макголрик парк — каза Форд. — Страхувам се, че нося лоши новини.

— Така ли? — Мото се спря, привлечен от изражението на лицето на Форд.

— Марк и майка му са били убити по някое време през нощта или тази сутрин. Нападение и обир.

Мото стоеше, без да помръдва, като ударен от гръм.

— Полицията е там.

Мото удари с длан по бара и се прегърби, притиснал длан към темето си.

— Господи, мили Боже, това е ужасно.

— Съжалявам.

Мото стоеше смълчан, с мрачно лице.

— Бандитска работа е това. И майка му ли?

Форд кимна.

— Бандити. Той беше добро дете. Умно. О, Боже. — Човекът беше дълбоко разтърсен.

Форд кимна съчувствено.

— Като барман ли работеше тук?

— Всяка нощ, откакто се прибра.

— Какво стана, да не е изгубил работата си в Калифорния?

Мото махна с ръка.

— Работеше за Лабораторията за реактивно движение. Уволниха го. Бандитите, хванаха ли ги?

— Не още.

— Дано ги изпържат на стола — обади се Аби.

Мото кимна яростно. Очите му бяха зачервени.

— Марк ми беше много добър приятел — каза Аби. — Промени живота ми.

Форд се обърна към нея и я изгледа строго.

— Помагаше ми по математика в училище. Ако не беше той, щяха да ме скъсат. Не мога да повярвам, че го няма, вчера се видяхме. Разправяше ми как е открил нещо важно в ЛРД. Нещо, свързано с гама- лъчи.

Мото отново кимна.

— Не искаха да му платят обезщетението и той се закани да им го върне. Уволнението го съсипа. Никога не го бях виждал толкова съсипан.

— И как щеше да им го върне?

— Каза, че открил нещо, а те не му обърнали внимание. Щял да ги накара да си платят. Ох, горкото момче, започна да пие на работа. Когато един барман се потопи в алкохола… — Гласът му секна, човекът просто не искаше да говори лошо за мъртвеца.

— Какво е открил? — попита Аби.

Мото избърса насълзените си очи.

— Божичко. Тия бандити.

— Какво е открил? — попита нежно Аби.