Тя наистина не знаеше какво да каже.
Чертите на лицето му се смекчих по невиждан досега от нея начин, а гласът му прозвуча мило и успокоително. Той взе Стефани от ръцете й.
— Върви да си починеш. Аз ще се грижа за нея.
— Но ти не знаеш нищо за децата — запротестира тя, — а и Стефани няма да ти позволи да се грижиш за нея.
Тринити млъкна, защото говореше на гърба му. Чейс отнесе Стефани до люлеещия се стол и седна, като придърпа включения от Тринити изпарител по-близо до стола.
— Ще се оправим, нали, Стефани? — нежно попита той, вгледан в малкото зачервено личице и полузатворените очички. Като по чудо Стефани кимна в знак на съгласие и се сгуши по-близо до широките му гърди. Той се обърна към Тринити: — Само ми обясни кога и какво лекарство да й давам и отивай да легнеш.
След няколко часа Тринити се събуди. Навън бе студено утро. Чувстваше се приятно затоплена и разбра, че някой я бе покрил с допълнителни завивки през нощта. Зелените й очи се отвориха напълно. Чейс! Сигурно беше Чейс!
Тя лежеше неподвижно и се ослушваше за кашлицата на Стефани. Но единственият звук, който достигаше до ушите й, бе равномерното бръмчене на изпарителя, придружено от нещо, което не можеше да определи точно. Водена от любопитство, примесено с естествена майчина тревога за болното дете, тя стана от леглото.
Тринити мълчаливо вървеше по коридора, дългата нощница се увиваше около голите й крака. Спря на прага на всекидневната. От сцената, която видя, й секна дъхът.
Чейс беше гушнал сънената и доволна Стефани и пееше фалшиво нежна приспивна песен. Тринити не беше я чувала преди — в нея се разказваше за красиво русокосо момиченце, което всички обичали. После се пееше, че когато момиченцето се разболяло, всички негови приятели се натъжили много. Стефани беше като омагьосана и се бореше с последни сили със съня.
Очите на Тринити се напълниха със сълзи и тя съвсем тихо се върна в спалнята си. Сега вече знаеше, че това бяха двамата души, които значеха за нея повече от всичко друго на света. Тя се мушна в леглото и зарови лице във възглавницата. Трябваше да осмисли това прозрение.
Отдавна й бе известно, че Чейс Колфакс бе суров и студен човек, който можеше да я разнежи и възбуди само с едно докосване, поглед или усмивка. Това й бе ясно от самото начало. Но сега знаеше и още нещо — че го обича. И то истински, всеотдайно, с цялата си душа. Това бе неоспорим факт. Един въпрос непрекъснато се въртеше в главата й. Какво да прави?
Тринити усети някакво движение до леглото си и се обърна. Чейс стоеше и я наблюдаваше. Сребристата му коса беше разрошена, беше леко брадясал и въпреки това при вида му сърцето я заболя от копнеж.
— По-добре ли си? — Чейс седна на леглото и взе ръката й в своята.
— Да, благодаря ти. Прав беше. Бях почти съсипана от безсъние.
Устните му се извиха в усмивка, а свободната му ръка отмахна няколко кичура кестенява коса от лицето и.
— Стефани спи сега. Треската й утихна през нощта и тя можа да хапне малко от супата, която беше оставила да стои топла на печката. Дишането й се поуспокои и мисля, че сега вече ще оздравее.
— Зная. Бях там и ви видях. — Тринити облиза пресъхналите си устни и призна: — Не очаквах, че ще ми се обадиш отново.
Той внимателно пусна ръката й, стана и отиде до долния край на леглото. От тъмните ъгли върху лицето му падна сянка.
— Не бях в града.
Изречението не беше особено изчерпателно. Искаше й се да попита: „Къде беше? С кого беше?“, но вместо това се чу, че казва:
— О… добре, благодаря ти, че дойде да помогнеш. Беше страшно мило от твоя страна.
Сините му очи я докоснаха с вибрираща чувствителност, която усети през тънката нощница върху голата си кожа. Усети издайническо затопляне.
Чейс се усмихна многозначително и провлечено каза:
— Рядко съм мил, Тринити. — После извади портфейла си от задния джоб и изкара от него визитна картичка. Написа нещо върху нея и я подаде на Тринити. — Ще бъда в Далас на един от двата номера. Обади се, ако имаш нужда от мен.
През следващите няколко дни физическото състояние на Стефани се подобри и Тринити най-сетне намери време да поразмисли върху последните думи на Чейс. „Обади се, ако имаш нужда от мен.“ Звучеше загадъчно. Какво искаше да каже? Обади се, ако положението на Стефани се влоши? Обади се, ако искаш да се любим? Какво значеше това?
Макар да не си признаваше, тя наистина се нуждаеше от него — във всяко отношение. Любовта към Чейс си беше проправила с огън път към душата й и беше нарушила спокойствието на досегашния й живот. Без него вече се чувстваше непълноценна. Но не знаеше дали да рискува и да отиде при него.
От друга страна, усещаше, че и Чейс изпитва нужда от нея. Може би в момента той осъзнаваше само физическата нужда, но тя бе много силна, а такава страст сигурно бе някаква форма на любов. Никой не можеше да изпитва такова желание, каквото изпитваше Чейс към нея, без да има и нещо друго.
Може би неговата любов не бе всеизгаряща като нейната, поне засега. Но ако тя можеше да го научи как да се разкрие и да не се затваря отново, как да признае и покаже, че обича не само във физическо или парично отношение, може би тогава любовта им щеше да има шанс.
Чейс й бе показал, че е способен на голяма нежност. Беше се грижил за болно, раздразнително момиченце, което не беше негово. Носил го бе на ръце цяла нощ, за да може Тринити да си почине. Беше показал загриженост и — съзнателно или не — нещо като любов.
Тринити не се интересуваше дали щеше да има успех, когато вземаше решението си. Единственото, което имаше значение в момента, беше, че го обича. Изпитваше към Чейс Колфакс неутолим глад и непреодолима нужда. Смяташе да отиде при него.
Коледа беше отминала, Стефани беше добре и с нечовешки усилия Тринити беше завършила и предала юргана на госпожа Джанис, като същевременно се бе справила доста добре и с фермата си.
Моментът беше настъпил. Трябваше да действа — сега или никога. Като си пое дълбоко дъх, тя вдигна слушалката и набра номера на сестра си. Сиси отговори по обичайния за нея задъхан начин:
— Ало?
— Здравей, как си?
— Както винаги — весело отговори сестра й. — Трей тормози Антъни, Джошуа лежи в кошарата си и пищи, а Лари подскача около мен в кухнята и търси нови интересни оръжия за убийство.
Тринити се засмя.
— Този човек има всички данни да носи карта на кандидат за предна фронтална лоботомия.
— Да, зная — отвърна Сиси също със смях. — Не ми харесва как гледа към моя кухненски комбайн. Слушай, искаш ли да дойдеш на вечеря? Направила съм огромна тенджера с говеждо задушено.
— Всъщност чудех се дали Стефани би могла да прекара няколко дни с вас.
— Разбира се, знаеш, че винаги е добре дошла. Какво има?
— Реших да отида в Далас да видя Чейс. — На другия край на жицата настъпи мълчание. — Сиси? Сиси?
— Сигурна ли си, Тринити? Премислила ли си нещата?
— Премислих даже повече от необходимото — призна неохотно Тринити.
— Защо не наминеш да поговорим? Един ден не е от такова голямо значение.
— Мина около месец, откакто го видях за последен път. Вече е почти Нова година.
Обади се Лари:
— От разтревожения вид на Сиси разбрах, че си решила да се видиш с Чейс.
— Точно така. Тя започна ли да събира продуктите за домашния фондан?
