сърцето. — Живееш в стопанството сама, без ничия помощ, едва изкарваш прехраната си и въпреки това отхвърляш всичко, което се опитвам да ти дам. Водя те в най-скъпите ресторанти, на най-изтънчените вечери, на най-новите места и ти не само успяваш да се внедриш сред хората, но караш най-богатите в тази област да правят каквото поискаш.
Чейс спря на място и я погледна с пронизващ поглед.
— И си също толкова далеч от леглото ми, колкото беше преди седмици.
Той пое дълбоко въздух, без да откъсва очи от нея, и сякаш внимателно подбра следващите си думи:
— Желая те повече от всякога, Тринити, и искам да ти прехвърля голяма сума, достатъчна да те направи независима до края на живота ти, ако се върнеш при мен. Парите могат да бъдат, в каквато сметка пожелаеш най-късно до утре на обяд.
Тринити скочи от дивана и бързо отиде до огромния прозорец. Великолепният изглед със светлините на нощния Далас се замъгли пред очите й. Знаеше, че в стаята се поддържа умерена температура, но изведнъж усети студ, истински пронизваш студ. Започна да търка раменете си с ръце, за да се постопли, и чу стъпките на Чейс зад себе си. Спря нервните си движения и зачака следващия му удар.
— Тринити? — Гласът му бе измамно нежен. Той я обърна с лице към себе си. — Имам голяма власт и още по-голямо богатство. Ела при мен и ти обещавам, че ще използвам и двете, за да те направя щастлива.
Отначало Тринити не беше сигурна дали ще може да говори. Сълзите съвсем я бяха задавили. Сълзи, причинени от огромна скрита болка. Когато най-сетне проговори, гласът й беше неузнаваем. Беше толкова напрегната, че почти изграчи:
— За колко време?
— Не зная — през зъби каза той. — Зная само, че щом веднъж съм бил с теб, трябва да те имам отново.
— Разбирам. И любовта не влиза в сметките.
— Любовта е ученическа измислица. Не съм сигурен, че вярвам в нея.
— В какво вярваш, Чейс?
— В теб… в мен… и в това, което изпитваме заедно. — Той посегна и погали страната й с опакото на ръката си.
Тринити се сви и се отдръпна до средата на стаята.
— А брака, Чейс! Вярваш ли в брака?
— Аз пътувам много бързо през живота. Знаеш това, Тринити. Не желая и не се нуждая от излишен багаж. Ако го направим, както желая аз, мога да дам на теб и Стефани осигуровка, каквато наистина заслужавате, без купища задължения, които да ни обвързват.
Тринити се обърна към него. Надяваше се, че бе успяла да прикрие колко дълбоко наранена беше. Тихо, но ясно тя изрече само една дума:
— Не.
Чейс не каза нищо. Не беше необходимо. Очите му говореха вместо него. Бяха студени като арктическа зима, а ледът в тях бе като от глетчер. Той я гледа в продължение на една безкрайно дълга минута, след което напусна стаята и внимателно затвори вратата след себе си.
Не беше минало много време, Тринити все още стоеше в средата на стаята, когато в апартамента влезе непознат за нея мъж.
Висок и интелигентен на вид, той се обърна официално към нея:
— Госпожица Уорънтън? Аз съм Джон Филипс, главен секретар на господин Колфакс. Той току-що ми се обади в офиса в долния край на коридора. Ако ме последвате, ще ви заведа у дома ви.
Така и направи. Мълчаливо и компетентно той я откара обратно в Източен Тексас с хеликоптера. Не бе необходимо да й казва, че няма да види отново Чейс. Това бе повече от ясно.
Пета глава
Следващите седмици не бяха от най-лесните, които Тринити бе преживявала, но все пак ги преживя. Стефани, стопанството и изработката на юргана запълваха времето й и макар за пръв път дните да й се струваха лишени от съдържание, тя се опитваше да не обръща внимание на това.
Една сутрин, като пиеха кафе с Лари, Тринити не издържа и му разказа за всичко, което се бе случило между нея и Чейс от първата нощ край езерцето до последния им сблъсък, когато той й бе предложил голяма сума. За нейна изненада и огорчение, Лари прие разказа по-невъзмутимо, отколкото бе очаквала.
— И ти отказа? — Веждите му се вдигнаха въпросително и в гласа му прозвучаха весели нотки.
— Разбира се, че отказах! — гневно го изгледа Тринити, която не виждаше нищо смешно в цялата работа. — Какъв всъщност си мисли, че е Чейс Колфакс? Ако бях приела парите му, нямаше да съм по- различна от проститутка, а ако откажех парите, но изпълнех желанието му…
— Тогава какво? — Сега Лари наистина се усмихваше.
— Не зная! — извика тя. Изведнъж се почувства беззащитна и напълно объркана. И впоследствие направи единственото логично нещо, което бе могла — изкара си го на Лари: — Защо не си идеш вкъщи и не убиеш някого в последната си книга, вместо да се мотаеш тук и да ми досаждаш!
Лари гръмко се засмя и я целуна за довиждане. Последната му задявка: „Може би Чейс Колфакс най- сетне си е намерил майстора“, остана неясна за нея и тя не си направи труд да измисля отговор.
През първата седмица на декември Стефани се разболя сериозно от грип и получи усложнения, които доведоха до бронхит. Тя се чувстваше така зле, че не позволяваше на Тринити да я остави за миг. Отпускаше се само когато майка й я държеше на ръце и разбира се, Тринити правеше всичко за нея — болката на детето беше и нейна болка.
Бедата беше в това, че откакто дишането на Стефани беше затруднено, тя не можеше да спи достатъчно и се задоволяваше само да подремне, ако й се удадеше такава възможност.
Затова когато един мрачен следобед телефонът иззвъня, тя едва се довлече до него.
— Да?
— Какво е станало? — Плътният кадифен глас на Чейс за миг я парализира. Би се обзаложила на последния си цент, че Чейс няма да й се обади отново.
— Какво искаш?
От другия край последва явна пауза.
— Звучиш ужасно! Какво има, болна ли си?
— Не аз — въздъхна уморено Тринити, — а Стефани. Болна е от около седмица, а досега не й помогнаха лекарствата, които лекарят предписа.
— Казала ли си му за това?
— Да. Вчера сутринта смени антибиотика и смята, че съвсем скоро трябва да има промяна в състоянието й. — Защо ли му говореше всичко това? Сигурно бе поуморена, повече отколкото си мислеше.
— Идвам веднага.
— Чейс! — Линията прекъсна със съвсем ясно щракване.
Дори не бе казал дали е в Далас или в имението си. Какво да прави сега? Къщата бе наопаки, а тя дори не си спомняше дали се бе сресала. Господи! Не беше се и облякла. Все още беше със стария зимен халат, който надяна сутринта. Точно когато смяташе, че може би ще има време поне да се облече, едно умолително „мамичко“ изтри тази мисъл от главата й и тя се върна при дъщеря си.
След пет минути ревът на ламборгинито й подсказа, че Чейс се бе обадил от имението си и сега бе пристигнал в нейното.
Той влезе, суров и сдържан, свеж и самоуверен, облечен в тъмни джинси и син пуловер. Погледна я и нареди:
— Отивай в леглото, преди и ти да си се разболяла.
Тринити немощно поклати глава.
— Чейс… — Гласът й замря.
