— Е, наистина, Чейс, можеше да дойдеш тук за минутка. Помисли само колко време щеше да си спестиш.
— Добре, добре. Печелиш точка. — Той се засмя. — Мислиш, че преувеличавам, когато става въпрос за транспорт. Но аз го правя бързо и безопасно и със сигурност много по-добре, отколкото ти с тази развалина, която караш.
Тринити не можеше да спори по този въпрос. Той беше напълно прав. Но беше вече изплатила колата си, а не можеше да си позволи нова. Освен това денят бе прекалено хубав, за да спори за каквото и да е било.
Чейс носеше сиво-черна грейка, бе леко изпотен, но изглеждаше възбуждащо здрав и жизнен. Сребристата му коса беше разчорлена, а сините му очи я обгръщаха с топлина.
— Мамче, мамче! — Тя се обърна и видя, че Стефани и Трей бяха дошли при тях. — Трябва ни Антъни! Трябва ни!
Тринити се засмя на преувеличението на дъщеря си.
— Защо, мила?
Отговори Трей:
— Трябва ни някой, когото да заровим в листата.
— Защо не се редувате — първо единия, после другия?
— Не е интересно — запротестира Трей, сложил топчестите си ръчички на кръста, явно убеден, че леля му Тринити не разбира напълно положението. — Искаме да го направим заедно.
— О! — Тя се позамисли над последната дума, а после се обърна към Чейс, като едва се сдържаше да не се засмее: — Сигурна съм, че господин Колфакс с удоволствие ще поиграе с вас и ще ви позволи да го покриете с листа.
Децата изпискаха от удоволствие.
— Наистина ли? Наистина ли? — Те започнаха да обикалят в кръг около двамата. — Хайде! Хайде!
Лицето на Чейс се изкриви в привидно възмущение:
— Някой ден, съвсем скоро, Тринити — Ан Уорънтън, аз ще… — закани се той и размаха ръце.
— Да, господин Колфакс? — невинно запита тя и в същото време го стисна за ръката и го придърпа до най-близката купчина листа.
След около час Тринити се строполи изтощена до могилата от листа, която представляваше проснатият Чейс. Той се беше държал изненадващо естествено с двете деца, бе играл като равен с тях и тя бе изпълнена със задоволство.
— Къде отидоха децата? — попита го задъхана.
— Вероятно тръгнаха да си търсят нова жертва, която да тормозят — каза многострадално Чейс.
— Идиот! — Тя се гушна в него с глава на рамото му. Защо не можеха да бъдат така спокойни винаги? Защо бе това напрежение между тях? — Между другото защо дойде? Да не си останал без другарчета в игрите у вас?
— Това е проблемът! — нацупи се Чейс. — Ти отказваш дори да дойдеш там отново, а Магнус не е забавна компания. Той винаги ме поощрява по възможно най-учтивия начин, разбира се, или да отида да потичам, за да забравя разочарованието си, или да отлетя обратно в Далас. Всъщност намекна, че напоследък трудно живее с мен.
— Е, това не го разбирам наистина.
— Тихо, Тринити! Дойдох, за да ти кажа, че има един официален прием, на който искам да отидем утре вечер.
— Нищо ново под слънцето — оплака се Тринити отегчено, вгледана в балдахина от листа над главите им. — Тези хора в Далас водят такъв напрегнат светски живот, че се чудя как намират време да правят пари.
— И на мен, както и на теб, това не ми харесва — увери я Чейс, — но то донякъде е необходимо. Именно на такива приеми сключих няколко от най-големите си сделки. — Той се обърна към нея и дъхът му погъделичка ухото й.
— Но само кажи и ще си останем у дома, утре вечер… сами… пред бумтящ огън.
Езикът му бе започнал да рисува кръгове в ухото й.
— Ще отидем! — решително заяви Тринити, скочи и хукна да търси Трей и Стефани.
Това споразумение, което спазваха през последните няколко седмици, не можеше да продължава вечно, разбира се. Рано или късно щеше да настъпи моментът, в който трябваше да се вземат някакви решения. И двамата знаеха това много добре.
На другата вечер Тринити облече дълга зеленикава рокля от истински копринен шифон, която бе скроила веревно и превърнала в истинско полинезийско „паро“. Платът бе подарък от Лари и Сиси и беше изискано впечатляващ. Поради ефирността му и кройката беше невъзможно да носи нещо отдолу, без да прозира, затова реши да сложи само бикини и високи обувки с позлатени каишки.
Тринити никога не се опитваше да блесне сред жените на тези официални приеми. Нямаше нито средствата, нито желанието за това. Но нейните семпли, понякога саморъчно направени дрехи винаги привличаха възхитени погледи и комплименти, а тази вечер не беше изключение.
Тринити се разхождаше из голямата зала, роклята изкусително се полюляваше и подчертаваше линията на едрия й изправен бюст. Цепката отпред, която стигаше на височината на бедрата, показваше дългите й крака със златистокафяв загар.
През последните седмици тя се беше запознала с много от познатите и приятелите на Чейс. Повечето от тях бяха открити и доброжелателни хора, които случайно бяха забогатели, и Тринити лесно намираше какво да говори с тях. Тя отстояваше позициите си, независимо на каква тема говореха, а Чейс обикновено я подкрепяше.
Единственият признак, че не бе забравил кого бе довел със себе си, бяха очите му. Напрегнат и замислен, сините му очи следяха всеки неин жест или дихание, наблюдаваха всяко потрепване на коприната с цвят на нефрит.
Тринити се спря в единия ъгъл да поговори с възрастна двойка, към която особено се бе привързала. Те имаха много внуци и двамата показваха особен интерес към обясненията на Тринити за изработката на юргана, върху който работеше в момента. Тя въодушевено рисуваше шарките му във въздуха, когато Чейс стисна здраво ръката й под мишница.
— Извинете ни, Кловис, Хектор. Ние двамата трябва да тръгваме вече.
Бързината, с която той я изведе навън, а после с асансьора до подземния гараж, беше зашеметяваща.
— Чейс! Защо, за бога, направи това? Кловис и Хектор тъкмо щяха да ми поръчат юрган.
— По дяволите, Тринити! Този човек е председател на управителния съвет на една от най-големите тексаски банки. Освен това не е необходимо да шиеш юргани, за да си изкарваш прехраната.
— Нямам никаква представа за какво говориш, Чейс. Казвала съм ти колко добре ми идват тези допълнителни приходи.
— Ще говорим за това, когато стигнем у дома.
Неговата сърдита заповед я накара да мълчи по пътя за „дома“, който се оказа неговият апартамент.
Там Тринити отиде и седна на дивана, след което поклати отрицателно глава в отговор на неговото нервно: „Нещо за пиене?“
Чейс отпи голяма глътка скоч и остави чашата. Обърна се и бавно тръгна към нея. Спря на две-три крачки разстояние. Мушнал ръце в джобовете на черния си смокинг, той гледаше замислено Тринити.
Най-сетне, тихо и сдържано, започна:
— Нито едно от нещата, които извърших през последните седмици, не те впечатли ни най-малко, нали?
Тринити не отговори. Усети интуитивно, че това бе риторичен въпрос. Изчака, без да отмести яснозелените си очи от него.
— Отказваш подаръците ми. По дяволите! Отказваш половината цветя, които ти изпращам. — Чейс започна да крачи напред-назад пред нея. Обвинителните му думи режеха въздуха и я пробождаха в
