моето.
— Чейс… недей!
Той галеше гърдите й с пръстите си. Тринити полудяваше от желание. Беше невъзможно да отрече.
— Отначало ще започна бавно, докато поискаш…
— Спри… — извика тя.
— А после движенията ми ще бъдат бързи…
Тринити дишаше учестено, но не можеше да откъсне очи от огледалото, което така добре ги отразяваше. Той продължаваше настойчиво.
— Виждаш ли, усещаш ли?
Разбира се, че усещаше и че виждаше, но със сигурност знаеше, че повече не може да издържи.
Пронизителният звън на телефона в някоя от другите стаи отвлече вниманието на Тринити, като й предостави нужната възможност. Тя се претърколи под ръката му и грабна блузата си. Притиснала я до гърдите си, задъхано попита:
— Какво се опитваше да направиш с мен?
Чейс седна и спокойно посегна към ризата си.
— Същото, което ти правиш с мен — отговори резервирано той. — Да те подлудя от желание.
— Обеща, че…
— Нищо не съм обещавал — категорично заяви той. Очите му отново излъчваха ледена студенина, а гласът му я проряза като току-що наточен нож. — Това, което казах, бе, че няма да се опитвам да те вкарам насила в леглото си, поне за известно време. — Той стана и облече ризата си. — И не съм се опитвал.
— А това, което току-що се случи? Как ще го наречеш?
— Не съм те молил за позволение да правим любов, нали? — почти безразлично каза той.
— Не беше нужно. Кадифеният ти глас рисуваше такива еротични картини в съзнанието ми, че те бяха повече от достатъчни, за да пламне въображението ми. Скоро няма да ме хванеш насаме.
Той едва се усмихна, но очите му блеснаха закачливо.
— Чудесно. Ако настояваш, ще те заведа да вечеряме сред тълпа от хора.
И през почивните дни той направи точно това.
До Далас пътуваха сред изумителния лукс на реактивния хеликоптер, който Чейс използваше толкова често, колкото Тринити колата си.
Тъй като пилотираше самият Чейс, Тринити седеше отпред до него и наблюдаваше наоколо, докато той караше хеликоптера със същата увереност и вещина, с която бе карал ламборгинито. В кабината беше така тихо, че можеха да разговарят, без да викат и без да използват слушалки. Това промени погрешното схващане, което Тринити си бе изградила за хеликоптерите. Но пък знаеше, че това не е обикновен хеликоптер.
От момента, в който изкачи стъпалата и стъпи на плюшения килим, Тринити разбра, че влиза в един свят на власт и богатство, където най-важно беше времето за пътуване да се съкрати максимално, но да се съчетае с лукс и удобство, а парите не бяха от значение.
Зад кабината на пилота имаше пет седалки, облечени в тъмночервена кожа, поставени в кръг, сякаш се намираха в някой клуб. Имаше безжичен радиотелефон, индивидуални регулатори на температурата, специално барче, флуоресцентно осветление и прозорци от тъмно стъкло — всичко, което можеше да се купи с пари за удобство на пътника.
Със сто и петдесет мили в час те стигнаха Лав Фийлд след четиридесет и пет минути.
— Това е по-добро, отколкото да се справяш с оживеното движение по пътищата — каза Чейс, като кацнаха, и Тринити трябваше да се съгласи с него.
Качиха се в син кадилак, който бе паркиран на летището за тях. Отидоха до стадион „Тексас“, където имаше специално място за паркиране, оградено с въжета. Чейс представи някаква карта на униформения служител и той им позволи да паркират много близо до входа. С асансьор стигнаха до първата площадка с ложи.
Дълъг, постлан с килими коридор водеше към тях и въпреки че играта бе започнала, все още влизаха и излизаха хора. Някои поздравиха Чейс, но той почти не им обърна внимание, а само леко кимна и отведе Тринити до врата с някакъв номер.
Въведе я в дълга и тясна ложа на две нива. На по-ниското имаше столове, наредени покрай прозореца за наблюдаване на играта. По-високото ниво беше и по-широко и имаше напълно зареден бар, столове и кушетка. В средата безупречно подредена маса с ленена покривка ги очакваше за вечеря.
Осветлението в ложата беше слабо, но погледът на Тринити бе привлечен от огромно стъкло, покриващо откритото пространство, което гледаше към игрището. Тя знаеше, че в другите ложи няма такова осветление и се засмя.
— Мисля, че Лари беше прав. Ти си по-голям тексасец от тексасците. Как успя да закупиш една от тези ложи, и то на трийсет и, пет метра височина.
— Не знаеше ли, че с достатъчно пари и умения човек може да притежава и света? Не беше проблем за мен да получа тази ложа, уверявам те.
— Не било проблем! Чух, че струват милиони, ако имаш късмет да получиш възможност да я купиш. Те са знак за високо обществено положение.
Устата му присмехулно се изкриви.
— И въпреки това сериозно се съмнявам, че си впечатлена.
— Затова ли ме доведе тук? За да ме впечатлиш?
— Може би — уклончиво отвърна той.
Беше облечен в зелени вълнени панталони и красиво спортно сако рибена кост, с лек пуловер. Не беше честно! Този мъж бе просто убийствено сексапилен. Денем можеше да се смее на любезните му ходове, но нощем, след като я изпратеше вкъщи, тя често плачеше, защото тялото й изпитваше болезнена необходимост от неговото. Тринити се отърси от обезпокоителните си мисли.
На овалния стадион пред тях се завихряше феерия от багри и какофония от гърмящи звуци, които пулсираха в говорителите, вградени в стената.
— Защо си поставил стъклена преграда? Никой друг не го е направил.
Чейс отиде до някакво командно табло и натисна две копчета. Звукът изведнъж изчезна.
— Обичам своето уединение.
Тази вечер, на интимната светлина на свещите и под звуците на нежна музика, те вечеряха сред крещяща тълпа от шейсет и пет хиляди човека в пълна усамотеност.
Беше златен есенен ден и Тринити правеше неохотно опити да събере с греблото шумата, накапала по моравата пред къщата. Тя предпочиташе да остави красивите есенни багри, които природата мъдро бе сътворила, по местата им. Обаче Трей прекарваше следобеда с нея и Стефани и тя събираше листата на купчина заради тях.
— Добре, кой е следващият? — Тринити се огледа и откри, че Трей преценяваше да се приземи точно в средата на една купчина листа. Стефани го последва и скоро двете деца се търкаляха в листата и пищяха от удоволствие.
— Ти си добра майка.
Тихата забележка прозвуча точно зад гърба й. Тринити изхълца и се обърна инстинктивно.
— Чейс! Боже мой, уплаши ме.
— Не съм дошъл крадешком — усмихна се той. — Просто се забавлявах да те наблюдавам как се занимаваш с децата.
— Не чух колата. Откъде дойде?
— Дотичах от къщи.
— Дотича! — възкликна шеговито тя. — Искаш да кажеш, че си използвал двата си крака. Какво се е случило? Да не се е развалило ламборгинито? Или свърши бензинът на линкълна? Предполагам, че кадилакът е още в Далас, нали, но би могъл да долетиш с хеликоптера.
— Тринити — предупреди я Чейс, — не започвай!
