Той не бързаше, спокойно махаше всяко нещо и сякаш се наслаждаваше на нетърпението и възбудата, с която очите й посрещаха всяка гола педя от тялото му. Най-сетне легна до нея.
— Това трябва да ни стигне за времето, докато ме няма — дрезгаво каза през зъби той.
Устните му намериха нейните.
— Готова си, нали, Тринити?
Как би могла да отговори? Ставаше й вече лошо от възбуда. Чувстваше, че не би могла да каже една- единствена смислена дума.
— Кажи ми! — настояваше той. — Кажи ми колко силно ме желаеш.
— Да, Чейс Колфакс — извика тя. — Желая те! Какво още искаш от мен?
Той не отговори. Облада я с такава сила, че тя почти замря от удоволствие. Чейс владееше положението.
Тринити разбра, че той бе твърдо решен да налага своята воля. Стисна зъби и се примири. Капчици пот избиха на лицето й от усилието да се овладее, но накрая успя донякъде да потуши бушуващата в нея страст.
Изведнъж той спря.
— Не мърдай! — заповяда й той с чужд от възбуда глас.
Тя спря, крайно изненадана, а той започна отново. Болеше я, цялата пулсираше от възбуда и винаги когато смяташе, че повече няма да издържи, той започваше движенията си отново. Тя мяташе главата си на възглавницата, косата й бе мокра от пот, не само нейната, но и на Чейс. Виждаше какво усилие му струваше да се въздържа, но поради някаква неизвестна причина той продължаваше мъчението си. Тя само повтаряше: „Моля те, моля те“, като някаква забравена песен.
Той я наказваше и й доставяше удоволствие едновременно.
Тя не издържа и го прегърна по-силно, този път и той не можа да се овладее. Спряха чак когато светът около тях избухна и престана да съществува.
Тринити тихо плака, докато заспи, а на сутринта се събуди сама в празния апартамент.
Тя се завлече в банята, напълни ваната и прибави една капачка от ароматното масло за вана, което Чейс някога й бе купил с думите, че е за двамата. Потопи се до шията и приятната топла вода и се опита да измие болката, която Чейс й беше причинил. Не я притесняваха белезите по тялото, те щяха да избледнеят бързо. Но раната в душата й никога нямаше да заздравее. Със своята жестока и унижаваща игра на превъзходство Чейс й бе оставил неизличим белег.
Седма глава
Тринити погледна с неприязън юргана, върху който се бе опитвала да работи. За пръв път й се случваше, но при самата мисъл за времето, което й бе нужно, за да направи безбройните бодове и да завърши схемата на шарките, й се завиваше свят. И просто не можеше да си наложи да работи.
Тя отблъсна назад стола и стана. Заобиколи рамката с юргана и отиде до прозореца на всекидневната. Какво й ставаше? Животът й сякаш бе изгубил посоката си. Дори и работата във фермата й се струваше безкрайна и прекалено тежка.
Не се чувстваше съвсем добре от доста дни. Всъщност, ако се замислеше, отдавна не беше добре, но беше така отдадена на любовта си към Чейс, че бе пренебрегнала факта, че можеше да се разболее. Тя се загледа в ливадата. Пролетта беше дошла и обикновено Тринити се вълнуваше от това. Признаците на зараждащия се нов живот се бяха появили във всяко кътче на околността и тя би трябвало да се чувства по-бодра.
Полето скоро щеше да се покрие с ярките цветове на метличината и детелината. Миналата година беше завела Стефани и Трей на пикник сред разкошно поле с диви цветя. Не спираше да си задава въпроса дали тази година щеше да има необходимата енергия за това.
Телефонът иззвъня. Беше Сиси. Тя запита без увъртания:
— Как си днес? Не се ли чувстваш добре?
— Не мисля — мрачно се засмя Тринити. — По-скоро ми се струва, че съм по-зле.
— Тринити, мисля, че трябва да идеш на лекар. Това продължава вече седмици.
— Сигурна съм, че ще мине. Трябва да съм хванала някакъв вирус.
Последва колеблива пауза.
— Тринити, мислила ли си, че може да си бременна?
— Бременна! — избухна Тринити. — Да не си полудяла! Разбира се, че не съм.
— Не е чак толкова невероятно, колкото ти се струва. Използвахте ли някакви контрацептиви с Чейс? — продължи Сиси с обезкуражаваща логика.
Тринити седна на близкия стол.
— Естествено. Да не мислиш, че съм луда и безотговорна.
— Разбира се, че не, мила. Но точно така се чувстваше и когато беше бременна със Стефани.
Тринити се хвана за челото и изстена.
— Предполагам, че би могло да се случи. Откъде да зная, че ще попадна в десетте процента, за които този метод не е ефикасен. Не, не може да бъде! Сигурна съм, че до утре ще ми мине.
Но не й мина. Около 11 часа на другия ден тя сериозно смяташе да си легне. Сиси вече бе идвала и безуспешно се бе опитвала да я убеди, че независимо дали е бременна или не, Тринити трябва да иде на лекар.
Как би могла да не се съгласи? Сиси бе права несъмнено, но Тринити не беше подготвена за това, което лекарят би могъл да й каже.
Тя седеше в кухнята и гледаше с отвращение пълната с мръсни чинии мивка, когато телефонът иззвъня. Тя се довлече безжизнена до него.
— Ало.
— Тринити, обажда се Чейс.
Коленете й се подкосиха и тя се свлече на стола до телефона. По дяволите! Само това й липсваше сега! Чувстваше се отвратително… Сиси се тревожеше за нея… Не искаше дори да мисли каква ще бъде реакцията на Лари… не можеше да шие вече дни наред… мивката бе пълна с мръсни чинии…
— Тринити! Чуваш ли ме? Връзката ли е лоша?
— Аз… Чувам те, Чейс. Какво искаш?
До болка познатият глас каза от толкова мили разстояние:
— Искам да дойдеш тук. Пътуването ще бъде по-дълго, отколкото предполагах, и затова те чакам тук, при мен.
Тринити се намръщи и потърка чело. Сега бе идеалният момент да му каже, че връзката им е приключила. Ако можеше да убеди Чейс, че не желае да го вижда отново, би избегнала болката, която щеше да изпита в негово присъствие.
— Не ме е грижа какво искаш, Чейс. Повече няма значение. Приключихме.
— Тринити… трябва да поговорим. Сега съм в Лондон, но утре ще съм в Женева. Ще направя нужните разпореждания за полета ти. Нека се срещнем и изгладим всичко между нас.
— Не, Чейс — твърдо се противопостави Тринити. — Всичко между нас свърши. Няма смисъл да идвам при теб.
— Чуй ме! Трябва да ти обясня какво се случи между нас онази нощ, преди да отпътувам, а не мога да го направя по телефона.
Тринити поклати глава. Не искаше да чува за онази последна нощ, в която бяха заедно, но после осъзна, че Чейс не я виждаше. Трябваше да го убеди, че наистина говори това, което мисли. Колкото и да бе трудно да скъса с Чейс по телефона, щеше да й бъде десет пъти по-трудно, ако той бе пред нея.
Тя се помъчи да говори провлечено и язвително:
— Сигурна съм, че си спомняш, Чейс, понеже ми го повтаряш от време на време, че когато започнахме, ти се съгласи на някои условия. Едно от тях беше, че аз ще определя кога ще се разделим.
— Тринити, моля те…
— И аз го правя, Чейс. Край. И да ти цитирам — тази история между нас, ако изобщо е имало такава, свърши. Няма смисъл да протакаме. Сбогом, Чейс.
