— Говорихме около половин час с Лари за твоя инат. Бяхме единодушни, но нито веднъж не поставихме под съмнение твоята интелигентност. Сега започвам да подозирам, че нямаш акъл дори да излееш дъждовната вода от ботуш с написани на тока му инструкции.
Тринити гневно го изгледа.
— Като за проклет янки много бързо напредваш с местния жаргон.
Чейс се усмихна.
— Тъй като смятам да живея тук, гледам да го науча.
Тринити потри чело. Чувстваше се ужасно, а от препирнята с Чейс й ставаше още по-зле. Той не говореше сериозно за женитба. Сигурно бе някаква игра. Тя реши да смени тактиката и да го убеди.
— Чейс, не искаш да кажеш, че мислиш да живееш постоянно тук, нали? Всъщност ти си един от най- непостоянните хора, които някога съм познавала. Ясно си спомням твоите думи, че пътуваш през живота много бързо и нито желаеш да имаш, нито се нуждаеш от излишен багаж.
Чейс се засмя печално и отново клекна, така че очите им да са на едно ниво.
— Ти по особен начин използваш думите ми срещу мен и от това не ми става много приятно.
Той взе ръката й и целуна леко дланта й.
— Ти не ме слушаш, Чейс!
— О, да, слушам те. Казваш, че имаш намерение да отгледаш това бебе сама, точно както Стефани. Но грешиш.
Тринити отвори уста, но не успя да каже нищо, защото Чейс бързо продължи:
— Не казвам, че не си свършила чудесна работа със Стефани, напротив. Но отсега нататък ще ти помагам не само за Стефани, но и за новото бебе. Моето дете ще има баща.
Неговата самонадеяност я вбесяваше. Искаше й се да го удари. Каква наглост — да смята, че може току-така да се върне в живота й и да се държи, сякаш последната им нощ заедно изобщо не е съществувала.
— Защо това бебе да е по-специално? — иронично попита Тринити. Искаше да го обиди.
Но Чейс отговори с обезкуражаващо спокойствие:
— Защото бебето е твое и мое, Тринити — Ан Уорънтън, и е заченато с любов.
Тринити не повярва на ушите си. Беше напълно слисана. На вид Чейс бе много сериозен, но сигурно бе намислил нещо, знаеше си. Не бе възможно сдържан й суров човек като Чейс да казва нещо такова без скрит умисъл.
— Любов — изсумтя тя. — Защо не си запазиш хубавите речи за някой по-наивен от мен. Не зная защо го правиш, Чейс, но ти лъжеш. Човек като теб никога няма да се открие дотолкова, че да позволи на любовта да влезе в живота му.
— Може би е било така, преди да те срещна — бавно се съгласи Чейс, — но докато ме нямаше тук, разбрах, че съм страшно влюбен в теб. След нашия разговор ми идеше да обърна Лондон наопаки, толкова бях огорчен. Никога гласът ти не бе звучал толкова студено. Не можех да направя нищо, преди да се прибера у дома. През последните седмици живях като в ад, разкъсван от необходимостта да довърша нещата там и желанието да съм с теб тук.
Тринити поклати глава и цинично каза:
— Не ме обичаш. По-скоро гордостта ти е била наранена, защото никоя жена преди не те е зарязвала първа. Ще ти мине.
— Бих желал да престанеш да ми обясняваш какво изпитвам и какво не, Тринити — шеговито й се скара Чейс. — Обичам те.
Тринити не му повярва нито за миг. Сигурно имаше нещо страшно неискрено зад всичко това. Единственото обяснение, което можеше да измисли, беше, че Чейс й се обяснява в любов, за да я накара да се омъжи за него. По този начин публично щеше да признае, че е баща на детето, а след това щеше да започне да се разпорежда и с нея, и с него. Трябваше да го спре.
Тринити съзнаваше, че не бе в най-добрата си форма и не можеше да мисли пълноценно. Единственото, за което се сети, бе да го удари и вбеси, за да осуети плановете му. Тогава може би той щеше да си тръгне.
— Не те обичам, Чейс. Всъщност дори те мразя. Зная по-добре от всеки друг, че в сърцето ти няма място за любов и нежност. Никога няма да ме накараш да повярвам, че ме обичаш.
— Ще видим — спокойно отговори Чейс. — Междувременно ще се оженим.
— Не, няма. — Тринити бе неумолима.
Чейс се изправи и се отдалечи на няколко крачки. С гръб към нея и с ръце в джобовете, той се загледа в пасбищата, ширнали се пред погледа му. Изглеждаше замислен. Изведнъж се обърна усмихнат.
— Добре. Ако не искаш да го узаконим, аз нямам нищо против. Просто ще се пренеса при теб.
Пристъпите на гадене, които цял следобед я измъчваха, най-сетне удържаха победа и Тринити се преви над стола. Спря чак когато в нея не остана нищо за изхвърляне. Задъхана, тя осъзна, че Чейс е до нея и държи челото й. В ръката й се появи кърпичка. С благодарност я притисна към устата си.
— Хайде, любов моя, нека влезем вкъщи — дрезгаво прошепна Чейс.
Той я вдигна и пренесе бързо. После нежно я положи на леглото. Изчезна само за миг, за да се появи отново с кърпа, легенче, четката й за зъби и чаша вода.
Тринити бе благодарна, че може да си измие зъбите и лицето и да сръбне малко вода. Като се облегна назад в леглото, тя леко се намръщи.
— Не можеш да се пренесеш тук. Няма да те пусна.
— Съжалявам, Тринити — нежно каза той без никакво видимо съжаление. — Аз се пренасям. Досега ти издаваше заповеди тук, но в момента си твърде болна, за да ми попречиш да правя каквото поискам.
Осма глава
Чейс се пренесе още същата вечер. Само вдигна телефона и даде няколко кратки нареждания. Скоро Магнус се появи на стълбите с всичко, за което Чейс бе помолил. Когато Тринити се събуди след кратка дрямка, Чейс вече беше твърдо настанен в дома й.
Безшумно и сръчно той окачваше дрехите си на закачалки, но хвърли поглед през рамо и видя, че тя се мъчи да стане от леглото.
— Съжалявам, ако съм те събудил.
— Хич не се притеснявай — мило му се усмихна Тринити. — Така или иначе трябваше да стана, за да те изхвърля от къщата си.
Тя доста колебливо се изправи до леглото. Чейс се засмя и отиде да я подкрепи.
— Не мисля, че ще го направиш, любов моя. По-добре да се предадеш красиво, защото в този спор едва ли ще победиш.
Преди седмици, ако я бе нарекъл така, Тринити щеше да се пръсне от радост. А сега изпитваше само безсилен гняв пред явното му лицемерие.
— Пусни ме, Чейс — процеди през зъби тя, — трябва да ида до банята, ако не възразяваш.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Това може и да те изненада, но аз се грижа за себе си отдавна без твоя помощ и съм напълно уверена, че мога да отида до банята съвсем сама.
Чейс се ухили на сарказма й, но думите му прозвучаха сериозно:
— Искам да се уверя, че си добре. Ако вътре ти стане лошо, можеш да паднеш и да се нараниш. Обещай, че ще извикаш, ако ти потрябвам.
Тринити се опита безуспешно да се измъкне от ръцете му.
— Няма да ми потрябваш, обещавам. Защо не използваш това време, за да си събереш нещата и да напуснеш.
Чейс я пусна. Усмивката му я вбесяваше, затова побърза да се отправи към банята. Преди да излезе на връщане, тя си изми лицето и се погледна в огледалото. Сплъстени кичури коса висяха около бледото й лице, а под зелените й очи тъмнееха сенки. Изглеждаше по-зле и от труповете, които Лари описваше в книгите си. Трябваше да посъбере малко ентусиазъм, за да приготви вечеря. Беше я страх от самата мисъл. Напоследък дори миризмата на готвено я караше да тича в банята.
