Дългите му пръсти галеха нежно красивия юрган и събудиха у нея спомени за предишната вечер, когато ръцете му бяха милвали тялото й със същата нежност. За свой ужас Тринити осъзна, че едва смогва да задържи мисълта си върху темата за юргана.
— Това е целта. Очаква се човек да види само крайния резултат — светлини и сенки. Това е като живописта, само че се използват конци вместо платно и маслени бои.
— За себе си ли го правиш? — Чейс насочи вниманието си изцяло към нея.
— Н-не. Шия ги за други хора. Това умение се среща рядко в наши дни и понеже се учи бавно, малко хора се захващат с него. А това е срамно, защото в шитите юргани се запечатва отрязък от историята.
— Как се нарича този модел?
Колко странно, помисли си Тринити, че такъв суров човек се интересува от юргани. Но интересът му беше неподправен.
— Кошница с цветя — отговори тя, като същевременно полюшваше Джошуа на хълбока си. — Чудесен дизайн, който се оформя от ромбове, триъгълници, квадрати и многоъгълници. Като се съчетаят тези форми по особен начин, се образуват фигури на цветя.
— Май се изисква доста време за това?
— Разбира се. За повечето модели са нужни месеци, но на мен ми доставя удоволствие. Освен това изкарвам допълнително пари.
— Това има ли голямо значение за теб? — Той не отместваше погледа си от нея.
— Само дотолкова, доколкото ми помага да изхранвам дъщеря си и себе си. — Тя се засмя, без да се смущава от своето положение.
В този момент Лари влезе в стаята.
— Хей, сладур, трябва да вървя. Извадих последните курабийки от фурната и ги дадох на децата.
Тринити усети, че Чейс замръзна зад гърба й. Лари спря като закован, щом разбра, че не е сама.
— Лари, бих искала да те запозная с Чейс Колфакс. Чейс, това е Лари Брийдлав.
— Да не сте Лорънс Брийдлав, писателят? — попита Чейс и учтиво подаде ръката си.
Лари кимна в потвърждение и почти веднага отдръпна ръката си. Явно бе предубеден, особено сега, когато знаеше, че Тринити може да е обвързана с този мъж.
— Чувал бях, че живеете някъде тук. Харесвам книгите ви. — Чейс беше резервиран, но искрен.
— Винаги е приятно човек да се запознае с почитател — кратко, но любезно отвърна Лари, като придърпа Тринити към себе си и я целуна по бузата. — Ще ти се обадя довечера. Ще се оправиш ли?
Тя усети подтекста във въпроса му.
— Разбира се — успокои го тя.
Лари се обърна и като целуна Джошуа по главата, излезе.
— Внимавай как караш — извика Тринити след него. Когато се обърна отново към Чейс, от сините му очи и гласа му лъхаше студенина.
— Струва ми се, че каза, че не живееш с мъж.
— Така е — каза раздразнено тя. Рядко се ядосваше, но при несправедливо обвинение никога не оставаше спокойна. Този път обаче реши да изясни нещата навреме. — Лари ми е зет. Отиват със Сиси в Далас, за да се срещне с посредника си и аз ще трябва да гледам момчетата им.
— А защо е нужно да ти се обажда довечера?
Сега вече чашата преля. Зелените й очи стрелнаха гневно спокойния Чейс.
— Отговорете си сам, господин Колфакс. Какво изобщо ви интересува това? — Тя стисна несъзнателно Джошуа, но бебето продължи да дъвче доволно мерителната лъжичка.
— През деня ще бъда в Далас — един мускул трепна на изсечената му сякаш с длето челюст, — но довечера ще бъда отново тук. Искам да вечеряш с мен.
Ето защо бе с официален костюм, помисли си Тринити, и освен това я канеше на вечеря! Гневът й бързо се стопи. Това, че го познаваше от по-малко от дванайсет часа, не бе от особено значение за превъзбудените й сетива.
Джошуа отново сграбчи кичур от косата на леля си и Чейс отново посегна и я освободи от юмручето му. И докато го правеше, този път нарочно смъкна презрамката на камизолката от рамото й. Приятен гъдел премина по гръбнака й и се разля в гърдите й. Стана й невъзможно да диша.
— Аз… не мога — започна да обяснява тя. Точно в този миг в кухнята се разнесе силна врява и Стефани изтича оттам с писък.
— Мамичко, мамичко! Трей боядисва Антъни с червена глазура.
— Успокой се, миличко, успокой се. Не съм чула някой да е умрял от подобно нещо. След минута ще се погрижа за него, а сега искам да се запознаеш с един наш съсед. Господин Колфакс, Чейс, това е дъщеря ми, Стефани.
Чертите му се смекчиха незабележимо и той кимна на прекрасното момиченце с оцапана с жълта глазура блузка. Стефани се шмугна зад майка си, като само надничаше иззад дългите й крака и се усмихваше срамежливо на високия елегантен мъж.
Тринити се засмя разочаровано не защото дъщеря й се бе показала неочаквано срамежлива, а защото едва ли можеше войната между децата в кухнята да избухне в по-неподходящ момент — сега, когато Чейс Колфакс стоеше във всекидневната и изглеждаше така привлекателно мъжествен, че й се завиваше свят.
— Добре — въздъхна тя, — върни се и кажи на Трей веднага да спре да боядисва Антъни, защото идвам. — Тринити връчи Джошуа на смаяния Чейс. — Ето, подръж го, докато се оправя с тях. О, не така! Това е бебе, а не пушка. Така!
Тя нагласи Джошуа в силната непозната прегръдка и тръгна към кухнята. Не обърна внимание на рязкото „Чакай малко“, но трепна, като чу нещастния хленч на Джошуа.
Тя се обърна и се усмихна успокоително:
— Недей, недей, аз не те оставям, Джошуа. Обичам те и ще се върна веднага. А ти се дръж добре с господин Колфакс, чуваш ли?
Като с магическа пръчка личицето на Джошуа се проясни и той започна да гука, като не пропускаше да чеше венците си с пластмасовата лъжичка.
Тринити се завъртя и влезе в кухнята. Там Трей държеше четка, от която капеше боя. Той критично оглеждаше Антъни, който „случайно“ носеше червена блузка със същия бонбонен цвят и в момента пищеше с колкото сила имаше.
— Трей, засрами се! — укори го тя и вдигна малкия му брат. — Антъни! Толкова си червен и хубав! — Тя го целуна пет-шест пъти по лицето и поверително му каза: — А на вкус си страшно сладък!
Антъни спря да плаче и с интерес заразглежда леля си. Като използва моментното затишие, Тринити отиде до мивката и изми лицето, ръцете и шията му, а накрая му издуха нослето.
— Не си пропуснал нито едно местенце, нали, Трей? — попита тя смразяващо строго. Ъгълчетата на устните му бяха увиснали, но тя знаеше, че не съжалява, задето бе боядисал брат си, а по-скоро за това, че обикновено любящата го леля му беше ядосана.
Тринити не можеше да се съсредоточи между дисциплината и възпитателните мерки, тъй като умът й бе изцяло зает с Чейс. Усещаше как мъжкото му присъствие изпълва съседната стая, затова омекна и каза на Трей:
— Излезте навън да си поиграете със Стефани. Ще сложа двете бебета да си подремнат, затова не вдигайте шум.
Трей видимо засия и задърпа Стефани да ходят навън, преди леля му да промени решението си.
Тринити занесе вече чистия Антъни в стаята на Стефани, смени пеленката му и го сложи на леглото сред цял куп плюшени животни. Той веднага си взе едно раздърпано розово зайче, въздъхна дълбоко, обърна се по корем и заспа.
Като се усмихваше на себе си при спомена за нацапаното личице на Антъни, Тринити се върна във всекидневната, но на прага се спря.
Чейс бе седнал в любимия й люлеещ се стол и здраво държеше в скута си очарования Джошуа. Като видя Тринити, на лицето му се изписа облекчение. Бебето бе изцяло погълнато от въртенето на сапфира, по всяка вероятност истински, върху златната му игла за вратовръзка.
— Сега го взимам — каза Тринити. — Нуждае се от смяна на пелените и малко сън. Направи ми услуга,
